Конклин влезе, седна и си поръча мексиканска бира и бургер „Ангъс“, не много препечен. Нещо сякаш му се въртеше в ума.
— Партньорът ми превъртя — каза Капи — от стекче цигари.
— Е, кой е глупакът? — обърна се Чи към Макнийл.
— То ще си покаже! — изръмжа Джейкъби.
Бирата дойде и с Джейкъби и Конклин вдигнахме чаши за Дон Макбейн, собственика на бара, вироглав бивш капитан от управлението, чийто портрет висеше в рамка над бара.
Чи продължи:
— И така, дядката обясни, че клиентът бил грък, около осемдесетгодишен, но после каза: „Чакайте, дайте да видя тази снимка пак.“
Капи подхвана:
— Значи пъхам аз снимката на стрелеца под носа му, а той казва: „Този ли е? Този го виждах всяка сутрин, като си купуваше вестника. Той ли е стрелял?“
Джейкъби отново повика сервитьорката, каза й: „Сид, и аз ще взема един бургер, средно препечен, с картофки.“
Чи междувременно продължи:
— Така че старчето от лавката не знае името на нашия заподозрян, но смята, че преди е живеел отсреща, на „Валейо“ номер 1513.
— Значи ще отскочим дотам — обобщи Капи.
— Моля те, отърви ме от страданията — каза Джейкъби.
Лактите му бяха опрени на масата, а дланите му притискаха очите в очакване тази история да стигне до развръзка или да приключи.
— Разполагаме и с име — каза в заключение Капи. — Домоуправителят на „Валейо“ 1513 разпозна категорично човека от снимката. Каза, че наемателят бил изваден преди около два месеца, точно след като загубил работата си.
— Туш на барабаните, моля — каза Чи. — Името на стрелеца е Алфред Бринкли.
Беше ми неприятно да видя разочарованието на лицата на Макнийл и Чи, но трябваше да им кажа.
— Благодаря, Пол. Знаем името му. Откри ли къде е работил преди?
— Да, лейтенант. В една книжарница, ъъъ, „Самс Бук Емпориум“ на улица „Мейсън“.
Обърнах се към Конклин:
— Ричи, приличаш на чеширския котарак. Какво откри?
Конклин се беше изтегнал на стола си и балансираше на задните му крака, очевидно доволен от шеговития тон. Изправи стола, така че предните му крака стъпиха на пода, и се наклони през масата:
— Бринкли няма досие. Обаче… две години е служил в армията. Разжалван е деветдесет и четвърта година по медицински причини.
— Влязъл е в армията след престой в лудница? — попита Джейкъби.
— Бил е хлапе, когато е бил в психиатрията в Напа — каза Конклин. — Неговите медицински картони са с ограничен достъп. Все едно, явно в армията не са били твърде придирчиви.
Размазаният образ на стрелеца започна да се изяснява. Колкото и да беше стряскащ, отговорът на въпроса, който ме тормозеше от началото на разследването, бе ясен.
Бринкли беше толкова точен в стрелбата, защото е бил обучен в армията.
Глава 17
В девет часа на другата сутрин с Джейкъби и Конклин паркирахме полицейските си коли без отличителни белези на улица „Мейсън“ близо до Норт Пойнт. Бяхме на две пресечки от Рибарския кей, туристическа зона, пълна с гигантски хотели, ресторанти, колела под наем и сергии за сувенири, където уличните търговци излагаха стоките си.
Бях на нокти, когато влязохме в хладното пространство на огромната книжарница. Джейкъби показа значката си на най-близкия служител с въпроса дали познава Алфред Бринкли.
Служителят на етажа съобщи на управителя на етажа, който ни заведе до асансьора, а с него — до мазето, където пък ни запозна с управителя на склада, тъмнокож мъж на трийсет и нещо, на име Едисън Джоунс, с избеляла фланелка с „Дюран Дюран“ и обеца на носа.
Разпръснахме се из склада — бетонни стени с подредени покрай тях подвижни рафтове, изкорубени метални врати с изход към товарните докове, момчета с пълни с книги товарни колички, които сновяха навсякъде около нас.
— С Фред бяхме другарчета — каза ни Джоунс. — Не че сме се виждали след работа или нещо подобно, но беше интересен посвоему и го харесвах. После изведнъж взе да откача — Джоунс намали звука на телевизора върху металната маса, затрупана с фактури и офис консумативи.