Искаше му се да изкрещи: Трябваше да го направя! Пазете се. Може вие да сте следващите.
Той се втренчи в релсите, без да се движи или да поглежда някого, с ръце в джобовете, дясната държеше Бъки.
Те знаят, изреваха гласовете в хор. Ти си им като на длан, Фред.
Един глас зад него извика рязко: „Ей!“ Бринкли се обърна и видя жена с остра челюст и мънички черни очи, която го сочеше с пръст.
— Той е. Той беше на ферибота. Беше там. Той е стрелецът. Някой да викне полицията.
Ситуацията ескалира. Сега всички знаеха какво е извършил.
Лайно. Загубеняк.
Аяяяааай.
Фред извади Бъки от джоба си, размаха го над тълпата. Хората около него се разкрещяха и се снишиха.
Тунелът изрева.
Сребристосините вагони се втурнаха към станцията, шумът от тях погълна всички други звуци и мисли.
Влакът спря, вагоните избълваха гъсти тълпи, които наизскачаха подобно на плъхове, други напираха навътре, блъскаха Фред като прилив, запратиха го в един пилон.
Изкараха му въздуха.
Борейки се да се освободи, проправяйки си път през множеството, Фред се добра до ескалатора. С няколко дълги скока се вклини в развълнуваната тълпа на подвижната стълба в посока нагоре към свободното пространство на улицата.
Гласът в главата му крещеше: Давай! Измъкни се оттук!
Глава 19
Електронният часовник на микровълновата показваше 7:08. Бях физически изцедена и умствено опустошена, след като кръстосвах Тендърлойн цял ден, без да стигна до нищо друго, освен до списък с всички места, на които Алфред Бринкли не е живял.
Не просто бях разгневена. Бях ужасена. Фред Бринкли все още беше на свобода.
Сложих „Хелти Чойс“ макарони със сирене в микровълновата, натиснах таймера пет пъти.
Докато вечерята ми се въртеше вътре, отново прехвърлих станалото през изминалия ден в ума си, за да открия някакъв пропуск при обиколката на седемдесетината гнусни хотела, разпитванията на безполезни рецепционисти и безброй наематели на евтини квартири.
Марта се отърка в мен, а аз я погалих между ушите, сложих кучешка храна в купичката. Тя наведе глава, размаха пухкавата си опашка.
— Милинката ми — й казах. — Светъл лъч в живота ми.
Тъкмо бях отворила една бира, когато чух звънеца.
Сега пък какво?
Увиснах на прозореца, за да проверя кой имаше куража да позвъни на вратата ми — обаче се оказа, че не познавам човека, който гледаше право в мен от тротоара.
Беше гладко избръснат, наполовина скрит в сянка, в ръката си държеше плик.
— Какво искате?
— Имам нещо за вас, лейтенант. Спешно е. Това е лично за вас.
Какъв е този? Съдебен куриер? Информатор? Зад мен микровълновата изпиука, за да ме уведоми, че вечерята е готова.
— Пуснете го в пощенската ми кутия! — извиках.
— Както кажете — отвърна посетителят ми. — Но по телевизията вие попитахте: „Познавате ли този човек?“ Помните ли?
— И познавате ли го?
— Аз съм този човек. Който го извърши.
Глава 20
За момент се сконфузих.
Стрелецът от ферибота е пред вратата ми?
После се свестих.
— Ей сега идвам! — извиках.
Грабнах оръжието и кобура си от облегалката на стола, закачих белезници на колана си. Докато подминавах площадката на втория етаж, се обадих на Джейкъби по мобилния, като бях съвсем наясно, че нямам време да го чакам да пристигне.
Нищо чудно да попадна под открит огън, но ако човекът долу наистина е Алфред Бринкли, не можех да допусна да се измъкне.
Пистолетът беше в ръката ми, когато открехнах входната врата — използвах я като прикритие.
— Дръж си ръцете така, че да ги виждам! — му наредих.
Човекът изглеждаше превъзбуден. Сякаш се колебаеше, връщаше се към уличното платно, после крачеше напред към прага ми. Очите му шареха, можех да отгатна, че си тананика.
Господи, този е луд, а и опасен. Къде му е оръжието?
— Горе ръцете. Остани на място! — изкрещях отново.
Мъжът престана да се разхожда. Той вдигна ръце, размаха плика като бяло знаме.
Огледах лицето му, като се опитвах да напасна образа, който виждах, с портрета на убиеца, който се беше запечатал в ума ми. Този тип беше обръснат, обаче нескопосно. Тук-там стърчаха снопчета тъмни косми, които се открояваха върху светлата му кожа.