Като се абстрахирах от брадата, всичко друго съвпадаше. Той беше висок, кльощав, носеше дрехи, които бяха почти същите или същите като онези, които носеше убиецът преди около 60 часа.
Това ли е Фред Бринкли? Наистина ли жестокият убиец просто позвъни на вратата ми, за да се предаде? Или е някой луд, който иска да попадне в светлините на прожекторите?
Стъпих навън, с две ръце стисках оръжието, прицелено в гърдите му.
С приближаването ме лъхна миризма на застояла пот.
— Това съм аз — проговори ми той, забил нос в обувките си. — Казахте, че ме търсите. Видях ви по телевизията. В магазина за видеотехника.
— Лягай на земята — излаях аз. — По очи, пръстите, сплетени на тила, така че да мога да ги виждам.
Той се олюля. Аз изкрещях: „Лягай! Веднага!“, а той се свлече на тротоара и сложи ръце на главата си.
С опряно в тила му оръжие го претърсих, проверих за оръжие, като през цялото време в ума ми проблясваха кадри от филма на Руни.
Извадих револвер от джоба на якето му, запасах го отзад на колана си и затършувах за още скрито оръжие. Нямаше такова.
Сложих моя пистолет в кобура и издърпах белезниците от колана си.
— Как се казваш? — попитах, докато закопчавах белезниците.
После вдигнах плика от тротоара и го прибрах в джоба си.
— Фред Бринкли — каза той, а в гласа му долових вълнение. — Познавате ме. Казахте ми да се предам, не помните ли? „Ще открием извършителя на това злодеяние.“ Всичко съм записал.
Кадрите от видеозаписа на Руни се запрескачаха в главата ми. Бях видяла този човек да убива петима. Бях го видяла да стреля по Клеър.
С трепереща ръка извадих портфейла му от джоба на панталона, разкопчах го, видях шофьорската му книжка на бледата светлина на уличната лампа, която се намираше отсреща.
Наистина — Алфред Бринкли.
В ръцете ми беше.
Прочетох правата на Бринкли, а той ги наруши, като отново заяви:
— Аз го извърших. Аз съм убиецът от ферибота.
— Как ме открихте? — попитах.
— Взех адреса ви от интернет. Ходих в библиотеката — осведоми ме Бринкли. — Затворете ме някъде, става ли? Мисля, че може да го направя отново.
Точно в този момент колата на Джейкъби спря с вой на спирачките. Той изхвърча от шофьорското място с насочен пистолет.
— Не можа ли да ме изчакаш, Боксър?
— Господин Бринкли не оказва съпротива, Джейкъби. Всичко е наред.
Щом видях Джейкъби и осъзнах, че опасността е отминала, вълни на облекчение ме обляха, прииска ми се да плача и да се смея, и същевременно да закрещя.
— Добра работа — чух да казва Джейкъби.
Почувствах ръката му върху рамото си. Глътнах въздух и се опитах да се успокоя, после заедно с Джейкъби вдигнахме Бринкли от земята.
Докато се прегъваше, за да се настани на задната седалка в колата на Джейкъби, Бринкли се обърна към мен.
— Благодаря, лейтенант — каза той, все така шареше с налудничав поглед наоколо, а лицето му се сви в гримаса, последвана от порой сълзи. — Знаех, че ще ми помогнете.
Глава 21
Джейкъби ме последва в офиса ми, а нервите ни бяха така изопнати, че на тях можеше да се свири като на струни. Докато чакахме Бринкли да мине по етапния ред, бяхме подпрели лакти на бюрото ми, пиехме кафе, обсъждахме какво трябва да се направи оттук нататък.
Бринкли си беше признал за стрелбата и отказваше защита. Обаче писмените показания, които ми беше дал, бяха куп щуротии за някаква бяла светлина, за хора плъхове и за някакво оръжие, наречено „Бъки“.
Трябваше да запишем изповедта на Бринкли, за да е ясно, че Алфред Бринкли може да е умствено разстроен, но в момента е с ума си.
След като се обадих на Трачио, звъннах и на Синди, която беше не само моя близка приятелка, но и една от водещите фигури в криминалната рубрика на „Кроникъл“, за да й съобщя добрата новина за залавянето на Бринкли. После закрачих из следствения участък, като поглеждах стрелките на часовника, които се влачеха по циферблата, докато очаквахме появяването на Трачио.
До 9 часа и 15 минути на Алфред Бринкли бяха снети отпечатъци и направени снимки за досието, дрехите му бяха заменени със затворнически, така че неговите можеше да се изследват за петна от кръв или частици от барут.