Часове по-късно се събудих внезапно. Къде се намирах, по дяволите? Усетих мириса на кафе и бекон и коремът ми запротестира, сякаш за да ми напомни, че не беше получавал храна от доста време.
Вкусът в устата ми беше ужасен — горчив и застоял, и аз закопнях за кафето като наркоман, който се нуждаеше от дозата си. Отметнах завивките и внимателно се изправих, изпробвайки дали раненият крак щеше да издържи тежестта ми. Болеше, но по-малко от преди и ако прехвърлях по-голямата част от теглото си върху здравия крак и се придържах за стените, можех да докуцукам до кухнята.
Джейс беше зает да чупи яйца в тигана и да обръща цвърчащите парченца бекон. Стомахът ми се сви отново. Бях умряла от глад. Стоварих се върху един от столовете на кухненския плот, намествайки крака си в най-безболезненото положение. Видях две чаши с кафе пред мен и хванах дръжката на тази, която беше по-близо, придърпвайки я през плота. Кафето беше горещо и горчиво, от силен колумбийски бленд, точно както Мариана обичаше да го приготвя, и се зачудих още какво друго Джейс продължаваше да прави като нея.
Питах се дали и той мислеше, че приличах на нея? Дали се бе опитвал да ме оприличи на някой, или още от самото начало ме беше взел за нейна по-висока и по-бледа двойничка?
— Как е кракът ти? — попита Джейс, докато мажеше две препечени филийки с масло.
Кимнах.
— Благодаря, добре.
— Той се захили и аз изчаках да ми обясни какво намираше за смешно.
— Няма да ми благодариш, като видиш касапницата, която представляват шевовете ти — каза, плъзгайки по едно пържено яйце върху филийките. Свих рамене и отпих от кафето.
— Няма значение. — Той ме изгледа внимателно, докато слагаше бекона в чиниите, и ми подаде едната.
— В сферата, в която работиш, може да ти попречи да си намериш работа — каза, опитвайки се да звучи небрежно, но зад думите му се криеше въпрос. — Имам предвид след като си заминеш.
Едва не се задавих с парче бекон, което бях задигнала от чинията си, докато устата ми се пълнеше с превъзходния вкус на мазнина и осолено месо.
— Нека хапнем на балкона — каза, като взе чинията от ръцете ми и се отправи към стъклените прозорци, които разкриваха гледка към залива Санта Моника.
Плъзна една от вратите с крак и излезе на терасата, която беше достатъчно голяма, за да побира една кръгла маса, два стола и няколко саксии с цветя.
Грабнах двете чаши с кафе и го последвах, а кракът ми пулсираше от болка. Джейс притича да вземе чашите от ръцете ми, поставяйки ги до храната и се върна отново, за да ми помогне да стигна до масата. С негова помощ се настаних на стола и вдишах хладния океански въздух, който се носеше под нас.
Джейс се хранеше бързо и още преди да съм вдигнала вилица, беше излапал всичко от чинията си и отпиваше кафе, гледайки проницателно към тюркоазносинята вода пред нас.
— Харесваш хубавите гледки — казах, преди да помисля или да се спра. — Покривът, този балкон — изглежда винаги търсиш нещо различно.
Малка усмивка повдигна крайчетата на широката му, чувствена уста и той извърна очи от водата, за да ме погледне.
— Харесва ми да гледам красиви неща — отвърна, а погледа му се застоя върху мен, карайки ме да се изчервя и да погледна встрани. — Помага ми да забравя за грозотията в живота ми.
— Толкова ли е грозен живота ти? — попитах и повече от всичко ми се искаше да каже „не“. Исках да каже, че е щастлив. Но по лицето и думите му можех да разбера, че не е. Реши да не ми отговори, а вместо това посочи към апартамента зад нас.
— Това място принадлежеше на последната жена, по която се бе вманиачил Дорнан — каза, а очите му помръкнаха.
Не отроних и дума. Просто стоях и го чаках да си събере мислите. Постави чашата с кафе върху масата и разсеяно започна да плъзга палеца си по ръба ѝ.
— Мъртва е — довърши с пресипнал и окончателен глас.
— Какво се случи? — попитах, изпълнена с ужас от факта, че щях да чуя и неговата версия.
— Беше му вярна, на него и на клуба, в продължение на десет години. След което се опита да си тръгне. — Гласът на Джейс се пречупи. — И той я уби.
Преглътнах огромната буца, заседнала в гърлото ми, като не позволявах на съзнанието ми да мисли за живота, който щяхме да имаме, ако бяха успели с бягството си. Ако се бяхме измъкнали. Щеше да бъде превъзходно.
— Беше от Колумбия — продължи Джейс. — Беше живяла тук години, преди да се появя аз, и въпреки това все още имаше силен акцент. В началото едва разбирах какво ми говореше. — Засмя се беззвучно, но разказа му не беше от веселите. За момент се зачудих дали е била жива, когато Дорнан ѝ е отрязал главата. Бих заложила парите си на „да“.