Потърка брадичка развълнувано и внезапно съжалих за думите си.
— Елиът — замолих го, като едвам се сдържах да не заплача. — Не може повече да правим това. Не можем. Щом ти е толкова трудно да приемеш действията ми, може би ще е най-добре да спрем да се виждаме по този начин.
— Да спрем да се виждаме по този начин — промърмори подигравателно под носа си. — Не, тая няма да я бъде.
Продължихме да си мятаме опасни погледи. Очите му искряха, а ръцете му бяха свити в юмруци. Задъвках устна, за да спра лавината от емоции, която напираше да изригне от мен. Не можех да го загубя, не и сега. Той бе единствения човек, на който можех да разчитам в този свят. Той бе единствения човек, на когото разчитах, че ще ме потърси, ако се изгубех в света от измами, кожа и „Харли Дейвидсън“.
Той бе единствения човек, на когото му пукаше за мен.
Отворих широко очи и ги завъртях, за да попреча на заформящите се сълзи да потекат по лицето ми. Най-тъпото беше, че не знаех какво ми се иска повече в момента — да си отмъстя на „Джипси Брадърс“, или да не съм толкова самотна?
Част от мен копнееше да му каже колко много ме бе наранил, когато ме напусна. В продължение на три дълги години беше събирал парченцата от разбитата ми душа, само за да я разбие отново, когато ме остави боса на алеята пред къщата на баба му.
Но нямаше да го направя. Бях живяла с мислите си толкова дълго, че даже не знаех как бих могла да му кажа нещо подобно. И без това заслужаваше някоя по-добра от мен.
Най-накрая Елиът наруши тишината.
— Трябва да се обадиш на баба — каза остро.
Обзе ме носталгия и хиляди емоции забушуваха в мен. Може и да мразех Небраска, но обичах жената с цялото си сърце. Бабата на Елиът. Тя беше моят ангел пазител — тя и внукът ѝ. Преглътнах измъчено.
— Не мога.
— Да, можеш. Просто не искаш.
— Искам — настоях аз. — Но не е толкова лесно.
Изгледа ме с насмешка и каза саркастично:
— Нарича се шибан уличен телефон, Джулс. Не е като да види лицето ти.
Каза „лицето ти“ сякаш беше най-отвратителното нещо на света и аз се свих от гнева и болката, които се развихриха в гърдите ми.
Исках да си тръгна, но не можех. Не и от Елиът.
— Липсваш ѝ — каза нежно този път.
— И на мен ми липсва — промърморих, като избягвах погледа му.
— Още не проумявам, защо трябваше да ходиш чак до Тайланд, за да си преправиш лицето. Намираме се в Ел Ей — световната столица на пластичната хирургия. И все пак — каза и прокара пръст по бузата ми — са свършили добра работа с преобразяването. Ако не бяха… — Очите му трепнаха към бедрото ми за момент и аз знаех, че говори за белезите, които бе превърнал от грозотия в красиво произведение на изкуството. Изглеждаше измъчен, сякаш не знаеше как да завърши изречението. — … нямаше да позная, че си ти.
— Ми общо взето това беше идеята — отвърнах аз, спомняйки си първия път, в който срещнах доктор Лий. Първия път, в който ми бе хрумнало, че мога да отмъстя на Дорнан и синовете му. Първия път, в който разплатата започна да ми изглежда възможна и как лигите ми течаха по сладкия вкус на отмъщението.
Бях на осемнадесет. Елиът си беше тръгнал преди месеци. Едвам се задържах на повърхността. Разлиствах вестника, опитвайки се да измисля някакъв творчески начин, по който да сложа край на живота си веднъж завинаги. В края на краищата, той си беше тръгнал, а баба работеше по цял ден в крайпътния ресторант. Нямаше да има кой да ми попречи.
Разбира се, местните вестници не отразяваха много самоубийства. Прехвърлях страниците лениво, докато мозъкът ми се мъчеше да измисли лесен начин за избавление.
Бях чувала за някакъв мексикански наркотик, който ти помагал да изпаднеш в безсъзнание, да потънеш в кома и да се понесеш безгрижно към смъртта. Но Мексико беше твърде далеч, а и да не беше, нямах паспорт.
Не исках да се беся. Нямах желание да вегетирам или да остана парализирана със счупен врат, ако не успеех да срещна смъртта. Газовите изпаренията от колата ми се бяха сторили непоносими последния път, когато се бях опитала да се задуша в гаража, така че и това отпадаше. И колкото и да не ми се искаше да си призная, да си прережеш вените болеше адски много. Търсех някой по-безболезнен начин.
Но без значение колко изобретателна ставах, да сложа край на живота си сама беше изключително мъчително и непосилно. Исках да умра — бях твърде уплашена и нещастна, за да живея. Чувствах се и виновна заради оцеляването си. Но срамът, че баща ми бе умрял, а аз бях оцеляла само за да пропилея живота си мечтаейки да умра, бе непоносим.