Марк Фрост
Шестимата месии
(книга 2 от "Артър Конан Дойл")
На моето семейство
На Лин
Много благодарност на Ед Виктор, Сузи Пътнам, Хауард Камински, Уил Шуалбе и Боб Мекой
Пролог
Източен Тексас, юли 1889
Скорпионът стоеше, без да помръдва, върху ръката на играча. Членестото му тяло трепереше, но агресивните инстинкти на насекомото отстъпваха пред една по-висша сила, на която простата му нервна система нямаше никакъв шанс да се противопостави.
То знаеше само едно: не още!
И играчът чувстваше същата сила да го приковава към земята като товар камъни. Той седеше широко разкрачен, мускулите и костите му се бяха слели в едно. Очите му все още бяха в състояние да се движат — подивели и изцъклени — и той можеше да вижда скорпиона, но не и гърбавия проповедник, крачещ зад гърба му: ботушите му поскърцваха в хрущящата пръст. В душата му пееше ужас, извисявайки високи трели като в онази италианска опера, която някога бе гледал в Сейнт Луис. Мислите му бяха като пролетен снежец, който се топи още преди да е поръсил земята, а мозъкът, който толкова много се бе старал да натъпче със знания, сега се спотайваше, безполезен като пресъхнал кладенец.
Проповедникът изникна пред него, спря се, изплю гореща струя тютюнев сок върху втвърденото му лице и се усмихна на безпомощния денди.
— Чуй какво ще ти кажа, приятелю: когато някой се опита да ме лъже на покер, аз му се отплащам с нещо повече от куршум — каза проповедникът, провлачвайки думите с характерния за Алабама мек изговор. — Внимавай сега, защото ще те възнаградя с нещо повече от нож в корема.
Проповедникът разтърси ръце и усети как светият огън плъзва нагоре по гръбначния му стълб. „О, да — помисли си той, — ето така Милосърдният Бог възнаграждава верния си служител; неспирната ми болка, изгубените години, черният празен път, опънал се като стрела в съзнанието ми — всичко това вече е забравено; в мен бе посято семето на Пророка! Бях избран! Видението, което ме посещаваше в сънищата ми през последните месеци, е дар от Бога, а съдбата ми е начертана и кристално ясна: аз ще поведа тълпите през пустинята и ще построя Новия Ерусалим1. И ще ударим с чука на Спасението по света на грешниците.“
Проповедникът изгледа картоиграча с презрение. „А този нещастник с асото в ръкава и револвера в колана, тъпоумните кибици — за мен всичко това са само празни съдове, очакващи да ги изпълня със съдържание. Архангелът ще ме понесе на крилете си и ще ме дари със Силата.“
И използвайки уменията, придобити след дълги тренировки, проповедникът извика Силата, изгаряща вътрешностите му, и я запрати в пустинята като ярък лъч. В отговор се разнесе сухо тракане и пясъкът закипя като жив под угасващата червена светлина на залеза. Той вдигна ръка пред очите си, защото слънцето вече се беше спуснало много ниско, и видя щипки, люспи, остри нокти — жива вълна, понесла се към него. Гърмящи змии, стоножки, пепелянки, жаби, тарантули — всички бяха хванати в мрежата, в магнетичното обещание на неговото Слово.
Проповедникът изви кривата си постоянно вдървена шия в престорена изненада и прошепна:
— Господи! Кой би помислил, че са толкова много?
Вълната скорпиони, паяци и змии спря само на сантиметри от картоиграча, надигна се като стена пред проснатото му на земята тяло. Поклащайки се застрашително над него, стената скри залеза. Подивелият от ужас мозък на нещастника не можеше да разбере какво става.
Проповедникът изпъна ръце напред, волята му потъна в живата маса и сякаш управлявани от един мозък, гадините запълзяха напред и покриха всеки квадратен сантиметър от тялото на обречения. Дъхът му, макар и слаб, излизаше от гърдите му на тласъци, като че ли си пробиваше път през гората от трескаво движещи се крачета. В следващия миг съществата замръзнаха и парализирани като тялото, което покриваха, зачакаха следващата заповед.
Проповедникът отстъпи крачка назад, скръсти ръце на гърдите си и поглади брадичка в пародия на художник, наслаждаващ се на платното си.
— Мъжко тяло, нарисувано с насекоми и влечуги. Мисля… но, да — трябва ни име за това прекрасно произведение на изкуството. Какво ще кажеш, приятелю? — Проповедникът щракна с пръсти. — А, сетих се… „Пустинен натюрморт“.
Устните му се изкривиха в усмивка. Той сви пръсти около навитите на дебело снопче банкноти, които бе спечелил от противника си, и почувства вълна на радост да минава през тялото му.