Макар мъжът да стоеше практически в центъра на тълпата, никой не го буташе или дори докосваше. Не беше едър, не се открояваше с нещо необичайно, не заемаше много място, но когато пожелаеше това, никой не се приближаваше до него. Не бе нито млад, нито стар, и нищо от външния му вид не оставяше спомен в нечия памет. Дори тук, в центъра на вълнуващата се тълпа, присъствието му оставяше незабелязано. Тази своя способност той често практикуваше: да оставя дупка във въздуха, да става невидим, когато ситуацията го налага. И тогава го оставяха на мира — този човек предизвикваше подсъзнателния респект на околните.
Не познаваше родителите си, нито бе израсъл в нечие семейство — тези неща му бяха така чужди, както тези хора край него; когато го бяха захвърлили на улицата, никой не бе оставил листче с името му. Още като малък бе показал такава самостоятелност и целеустременост, че братята от манастира, в който бе прекарал детските си години, го бяха нарекли Каназучи — „Чука“.
Когато корабът най-сетне акостира и на борда се качиха служителите от емиграционния контрол, никой от тях не се усъмни, че той е нещо по-различно от онова, за което се представяше: един от четиристотинте бедни като църковни мишки китайски работници, дошли направо от провинция Квантун. Знаеше, че с високо избръснатото си чело и сплетената на темето плитка ще бъде неотличим от останалите азиатци в очите на американците.
Никой от тях не подозираше, че той е японец — раса, все още рядко виждана в тази страна. Немислимо бе някой да се досети, че е член на древен монашески орден от остров Хокайдо и че за братята от манастира е истински светец.
И накрая, последната мисъл, която би хрумнала комуто и да е, бе, че този човек е един от най-опасните измежду всички живи хора.
Каназучи сложи край на медитацията си с изящество, което достави удоволствие на изтънченото му чувство за вътрешен баланс. Докато корабът наближаваше Америка, виденията, тревожещи сънищата му вече трети месец, ставаха дори по-обезпокоителни отпреди и само медитациите му даряваха известно успокоение.
Вълнението на палубата се засили пред гледката на изкусително близките очертания на града. Каназучи намести лекия издължен вързоп на гърба си и се запита за пореден път дали ще поискат да го развърже за проверка, преди да ги пуснат на брега. На борда пътуваха много занаятчии — дърводелци, зидари — и всички носеха инструментите си. Може би щяха да се отърват, без да ровят из принадлежностите им. Ако не… трябваше да намери начин да заобиколи властите.
Каназучи беше подготвен. Бе стигнал прекалено далеч. Дори за миг не допускаше мисълта за провал. И знаеше много добре, че ако някой зърне меча, скрит във вързопа, той ще трябва да го убие.
2.
— Казвам се Вернер. Ако мога да направя нещо, за да бъде пътуването ви по-удобно, моля, само ми кажете.
— Благодаря ти, Вернер.
Дойл се приготви да влезе в каютата си, но Вернер му препречи пътя.
— Не знам дали мога да си позволя дързостта… Четох за вашия детектив, сър, и бих искал да ви демонстрирам, че великият Холмс не е единствен с дедуктивните си способности — каза спретнатият немски стюард.
— Чудесно. И как ще направите това? — вежливо се осведоми Дойл.
— Имам възможност да ви наблюдавам само от няколко минути, нали така, сър?
— Не мога да отрека това.
— Но мога да ви съобщя, че през последната година сте пътували до Шербур, Париж, Женева, Давос, Мариенбад, обратно до Лондон, веднъж до Единбург и два пъти до Дъблин. Правилно ли е, сър?
Дойл трябваше да признае, че е така.
— И искате ли да ви кажа как стигнах до тези заключения?
Дойл пак трябваше да признае, че иска.
— Прочетох етикетите по багажа ви.
Вернер намигна, размърда малките си руси мустачки, отривисто козирува и изчезна по коридора. Дойл едва бе успял да се захване с подреждането на багажа си, когато в каютата нахлу Инес и събори бомбето си в горния праг.