О, да, Дойл знаеше за Софи Хилс. И изпитваше нещо повече от обикновен преходен интерес към възможността да я разобличи по време на сеанс.
— Споменах пред мисис Сейнт-Джон — намеси се капитан Хофнер, — че някоя вечер може да се натрапим на мис Хилс с молба да ни демонстрира силата си.
— И едновременно с това да успокои изтерзания дух, бродещ из „Елба“ — допълни мисис Сейнт-Джон. — А след като научих, че ще пътувате с нас, мистър Конан Дойл, аз сама предложих да изтръгнем от вас съгласие да участвате. Защото ако сам се убедите в чисто научната основа на този експеримент, вашата репутация ще бъде най-доброто доказателство за несведущата публика, че силата на Софи е реална и добронамерена.
— Защо не се уговорим още отсега за утре вечер? — каза капитанът. — Мисля, че след вечеря ще е съвсем удобно.
— За мен ще бъде удоволствие, капитане — учтиво се съгласи Дойл.
Най-важното сега бе да се намери начин Айра Пинкъс да не разбере. Дойл просто си представяше заглавията, с които можеха да го посрещнат вестниците в Ню Йорк: „Създателят на Холмс преследва корабен дух“.
Чикаго, Илинойс
Опомни се, Джейкъб… Какво правиш тук? Възможно ли е да има някакво съмнение? Не, честно казано, не мисля така. На преклонната възраст от шейсет и осем години, когато повечето като теб отдавна са постигнали контрол над духа и тялото си, ти напълно си се побъркал.
Стари глупако, най-добрата част от живота ти едва започваше… помниш ли как издържа на изпитания и лишения, разчитайки на утешението, че след като се оттеглиш, ще можеш да се захванеш с обучението на другите? Освободен от домашни проблеми и професионални задължения, скрил се в усамотението на библиотеката, изправен пред стени, отрупани с томове житейска мъдрост, омиротворен и успокоен, разполагащ с месеци, които да прекараш в изучаване на метафизичното и в медитация. Колко прекрасно щеше да бъде постигането на подобен логичен и дълбоко удовлетворяващ връх на твоя живот! И към всичко това реалната възможност за допълнително просветление.
И вместо да седиш пред писалището, заграден от книги, вместо да почиваш в уюта на сутеренния си кабинет на Деленси стрийт и да топлиш пръстите си с чаша горещ чай с лимон… ти се намираш под дъжда на перона на гарата в самия център на Чикаго и чакаш да се качиш на влака за — за къде, наистина? — Колорадо, боже опази… място, където не познаваш нито един човек. Кога ли за последен път са виждали равин в Колорадо?
И всичко това единствено благодарение на сън, в който ти бе наредено да го направиш.
Добре, нека не е точно сън, нека е видение, ако държиш на това — видение, което те преследва в сънищата ти през последните три месеца. Видение с такава сила на внушението и толкова страховито, че буквално успя да те изхвърли от заешката ти дупка и да те изстреля в пустошта подобно на някакъв луд библейски пророк. Не видение, а истински кошмар, от който костите се разтреперват — кошмар, буквално изваден от Вехтия завет, който така обичаш да четеш. В удобното си кресло. На топло… с крака, обути в сухи чорапи.
О, небеса! На теб не ти трябва еднопосочен билет за Дивия Запад. Ако наистина се нуждаеш от нещо, това е доктор. Защото нищо чудно това да се окаже само началото на една екзотична треска, предшестваща някоя странна и бурно развиваща се умствена болест. Все още можеш да размислиш! Можеш да се върнеш в Ню Йорк, без някой да разбере, ако изпревариш слизането на сина ти от кораба. И виж какво, Джейкъб, имаш ли някаква представа колко ще се разстрои Лайънъл, когато пристигне с книгата, открита с такъв труд, и установи, че си изчезнал неизвестно къде? Само след два часа за Ню Йорк тръгва влак… какво, за бога, би могло да ти попречи да го вземеш?
Но ти май знаеш какво ти пречи, а, старче?