— … без да има и най-малкото законно основание да иска това от мен! Аз бях направо гениален в онази роля! Гениален! Почерпих вдъхновение от самия Кин9: Шекспир, изигран чрез проблясвания на светкавица. Единствено проклетата завист на Бут…
А-а, познатата история: „Едуин Бут ме изхвърли на двайсет и шест години, изплашен от гениалността ми, унищожи по този начин репутацията ми и попречи на кариерата ми да стигне олимпийските висини, на които иначе бях просто обречен да се изкача и т.н.“. Нищо чудно, че бях престанала да го слушам. И все пак интересно е да го гледаш как се пени: стар, изкопаем клоун! Жалко, че му липсва поне мъничко талант, за да погъделичка епичното му его. Но нали ако не страдаше от мания за величие, нямаше изобщо да има каквото и да било величие.
Да, но от друга страна, мадам Великолепие, кой споделя с него тази гримьорна в Бют, Монтана? Нима твоят здрав разум ти е по-полезен, отколкото неговата мания за него? Когато великата Айда Айзакс Менкен минала на турне из Запада, обсипвали сцената със златни зърна. Бендиго все още съумява да си изпроси по някой случайно хвърлен на сцената проскубан букет по време на премиерите. А ти си готова да се разплачеш от благодарност, когато някой влюбчив Ромео от планините ти връчи заеквайки от вълнение повехнала китка маргаритки.
Не е кой знае какъв живот, но поне си е твой, скъпа. Няма съпруг, който да ти заповядва, досадник с вмирисани чорапи, плачещи да ги закърпиш. Няма ревящи бебета, опитващи да се изкатерят по пердетата. Има все нови и нови непознати места. Има все нови и нови хора, с които се запознаваш. И никой не може да ти отнеме надеждата, че зад следващия завой те очаква нещо слънчево и изненадващо. Колко са момичетата, които всяка сутрин се събуждат с тази мисъл?
Триумфът на надеждата над опита!
„Когато изкуцукам мъченически последния си час на сцената — мина през главата й, — нека изгравират това върху надгробната ми плоча.“
3.
„Немски флагчета по масите. Немски песни, изпълнявани от баварския оркестър в салона на ресторанта. Немски вина и бири, немска храна, разнасяна от немски сервитьори, говорещи с германците на немски. Всичко започва да се оформя прекалено… хм, немско — мислеше си Дойл. — Дори декорът: пруски знамена, двуглави орли и хералдически щитове по стените. Липсва само кайзер Вилхелм. Слава богу, че бюргерите от Франкфурт и Мюнхен не побесняха, когато им отговорихме по нашия начин: Инес сложи ръчно изработения британски флаг на масата, а аз взех тубата от оркестъра и застрашително изсвирих собствената си версия на «Бог да пази кралицата». Инес дори ме потупа по гърба, когато взех тубата. Изглеждаше едва ли не горд със стария си брат. Стопли ми сърцето. Като размислям сега, осъзнавам, че се държа съвсем учтиво целия следобед и изпълняваше секретарските си функции делово и ефикасно. Не съм чувал името на Пинкъс/Пимел от обяд насам. Може би все още не следва да се отказвам от момчето.“
Патриотичната контраатака на двамата братя стопли сърцата на малцината англичани на борда и Дойл разбра, че не е трябвало да се опасява, че германците могат да се обидят: неговото впечатление за тях бе, че са добродушен и благоразположен народ… макар да имаше известни подозрения, че ако някой от тях се озове след корабокрушение сам на пустинен остров, не след дълго ще започне да се мята насам-натам, размахвайки тояга. И все пак ръкоплясканията, с които го възнаградиха след изпълнението му, прозвучаха доста искрено, а на гранитното лице на капитан Хофнер дори се появи мимолетна усмивка. Още по време на предишните си пътувания Дойл бе забелязал нещо повтарящо се: колкото по-навътре в морето навлизаха хората, толкова повече се освобождаваха от сухоземната си самоличност и толкова повече забравяха за сковаващите ги задръжки.
Но какъв беше все пак онзи оставил неприятен привкус инцидент преди обед? Без никой да повишава тон, капитан Хофнер и двама разтревожени младежи — с американски акцент и явно евреи, защото единият от тях носеше Звездата на Давид — бяха разменили няколко думи. Бяха изразили загрижеността си относно мерките за сигурност на борда, споменавайки нещо за мястото, където се съхранявал някакъв предмет… книга или нещо такова.
По-младият от двамата — с рядка брада и пясъчноруси мустачки — изглеждаше разстроен и искрено изплашен. Хофнер бе запазил вежливостта си, макар да личеше, че е обезпокоен. Разговорът заглъхна в мига, в който Дойл се показа иззад ъгъла. Вторият младеж — явно по-старшият в двойката — го бе погледнал доста особено и със смесено чувство: разпознаване, надежда и облекчение. Хофнер бе кимнал на Дойл и го бе изчакал да мине покрай тях, преди да поднови малко нетърпеливо спора, явно желаейки по-скоро да реши проблема.