Точно това вярваше, че вижда в този момент Лайънъл — един невярващ човек — но в течение на идните години малко по малко щеше да загубва тази си увереност.
И докато сиянието над тях ставаше все по-ярко, тътенът в земните дълбини постепенно затихна. Никой в кръга не помръдваше.
И в мирната тишина, която настана, Аликзандър леко простена и тихо умря в ръцете на брат си.
Лайънъл помогна на баща си да стане, но не се сдържа и с дълбоко съчувствие и ужас погледна пречупеното, невъзможно слабо тяло в ръцете на Джек.
— И за какво му бяха книгите? — тихо попита той.
— Беше си внушил, че иска да унищожи Бог — отговори Джейкъб.
Лайънъл удивено премигна.
— Но това би означавало да… унищожи света!
— Не, той се беше объркал — тъжно продължи Джейкъб. — Единственото, което наистина искаше да унищожи, бе самия себе си.
След като Каназучи скочи долу, Дойл намери въже в един от ъглите на църквата. Когато грохотът затихна — Дойл бе решил, че става дума за някакво земетресение или нещо подобно и впоследствие никой не го разубеди — той завърза единия край на въжето около кръста си, пусна другия в дупката и им извика да го хванат. Здравите му ръце изтеглиха един по един оцелелите и спасените книги върху обляния в лунна светлина под на катедралата.
Джек Спаркс се качи последен. Искаше да остане за малко сам и да се прости с тленните останки на брат си, преди да предаде тялото му на спомена за отдавна загубеното им семейство. После хвана въжето и Дойл го изтегли горе. На светло.