— Извинете…
Обърнаха се. На вратата стоеше млад мъж, облечен в синя престилка. В ръката си държеше малък електронен бележник.
— Шон Кинг и Мишел Максуел?
Изправиха се едновременно. Главите им щръкнаха над младежа, който беше доста по-нисък от тях.
— Ние сме — рече Шон.
— Тук сте на посещение при Едгар Рой?
Шон се подготви за битка, сигурен, че ще ги разиграват, но Синята престилка просто добави:
— Моля, последвайте ме.
Минута по-късно ги предаде на жена, която изглеждаше доста по-заплашително. Беше висока почти колкото Мишел, но значително по-едра и по-пълна. Приличаше на защитник от отбор по американски футбол. Представи се като Карла Дюкс, директор на „Кътърс Рок“. Пръстите й стиснаха дланта на Мишел с такава сила, че тя неволно се запита дали името й всъщност не е Карл.
Кабинетът й представляваше квадратна стая пет на пет. Обзавеждането се изчерпваше с бюро, компютър и три стола, единият от които беше нейният. Нищо друго. Нито шкафове за документи, нито снимки на близки и приятели, нито картини по стените, нито гледка през прозореца.
— Моля, седнете — покани ги тя.
Седнаха.
Дюкс извади една червена папка от чекмеджето на бюрото и я сложи пред себе си.
— Научих, че Тед Бърджин е мъртъв — рече тя.
Слава богу, че започва без увъртания, рече си Шон. Сега обаче предстои истинската битка.
— Наистина е така — каза на глас той. — Разследването се води от ФБР. Но днес ние имаме насрочена среща с Едгар Рой, която не бихме искали да пропуснем.
— Срещата беше поискана от Тед Бърджин, а вие сте посочени само като негови придружители.
— Очевидно той не може да присъства — обясни спокойно, но твърдо Шон.
— Естествено. Но предвид обстоятелствата не съм сигурна, че…
— Защитата му няма да бъде прекратена — прекъсна я Мишел. — На даден етап той ще бъде изправен пред съда, където ще се нуждае от юридическо представителство. Между другото, Шон е лицензиран адвокат, който работеше в екип с Тед Бърджин.
— Наистина ли? — попита Дюкс, внимателно оглеждайки Шон. — До този момент си представях, че вие двамата сте само детективи.
— Две дини под една мишница — отвърна Шон, подемайки току-що родената тактика на Мишел. — Аз съм лицензиран частен детектив и едновременно с това редовен член на адвокатската колегия във Вирджиния, където ще бъдат повдигнати обвиненията срещу Рой.
— Имате ли някакъв документ, с който да докажете тези твърдения?
Шон й подаде членската си карта от щатската колегия.
— Ако звъннете в Ричмънд, ще получите потвърждение — спокойно рече той.
Тя му върна картата.
— А за какво по-точно желаете да разговаряте с Едгар Рой?
— Съжалявам, но това е поверително. Ако ви кажа, ще наруша конфиденциалността между адвокат и клиент. А това би било сериозно прегрешение от моя страна.
— Ситуацията е доста деликатна. Случаят с Едгар Рой е специален.
— Вече разбрахме това — обади се Мишел.
— Именно затова трябва да разговаряме с него — добави Шон.
— Сутринта ни се обадиха от ФБР — рече Дюкс.
— О, сигурен съм в това — кимна Шон. — Специален агент Мърдок, нали?
Директорката пренебрегна въпроса.
— Той каза, че убийството на Тед Бърджин има някаква връзка със защитата на Едгар Рой.
— И вие ли мислите така? — попита Мишел.
— Откъде мога да знам? — остро отвърна Дюкс, като я изгледа неприязнено.
— Бърджин е идвал при Едгар Рой, нали? — попита Шон.
— Разбира се. Той беше официалният му адвокат.
— Колко често? И кога за последен път?
— Не мога да ви отговоря наизуст. Трябва да направя справка.
— Направете я, моля.
Ръката й не помръдна към клавиатурата.
— Защо? Трябва да разполагате с цялата информация, след като наистина сте работили с него.
— Той пристигна тук сам. Снощи имахме уговорена среща, за да прегледаме заедно материалите по делото. За съжаление не получихме този шанс.
— Разбирам — каза Дюкс. Ръката й все още не помръдваше.
— Може би специален агент Мърдок е пожелал да се запознае с въпросната информация?
— Не мога нито да потвърдя това, нито да го отрека.
— Добре, ясно. Ще можем ли да се срещнем с Едгар Рой?
— Не съм много сигурна. Преди това ще трябва да се посъветвам с нашия юрисконсулт.
Шон бавно се изправи.
— Е, добре — тежко въздъхна той. — Не ми се искаше да поемам по този път, но…
— Какво имате предвид? — изгледа го Дюкс.
— Ще ми кажете ли къде е редакцията на местния вестник?
— Защо? — остро попита тя.
Той погледна часовника си.
— Ако побързаме, може би ще успеем да включим в сутрешното издание една доста любопитна информация за федерално учреждение, което отказва контакт между обвиняем и редовно назначения му юридически защитник. Предполагам, че тази информация ще стигне и до Асошиейтед Прес, което означава, че броени минути по-късно ще се появи и в интернет. Между другото, как точно се пише Карла?
Дюкс мрачно се втренчи в него, устните й леко потрепваха.
— Наистина ли ще го направите?
— А вие наистина ли ще нарушите закона?
— Кой закон? — сопнато попита тя.
— Правото на юридическа защита за всеки обвиняем, както е записано в Шестата поправка. Между другото, това е посочено и в Конституцията. А доколкото ми е известно, нейното нарушаване води до тежки последици за всеки, който дръзне да го направи.
— Той има право, мис Дюкс — обади се един глас зад тях.
Шон и Мишел се обърнаха едновременно. Брандън Мърдок стоеше на вратата и се усмихваше.
— Хайде, вървете да си побъбрите с Едгар Рой — добави агентът.
7
Въведоха ги в стая с ослепително бели стени. Малка. С една врата. Маса и три стола, завинтени в пода. Два от тях един до друг, третият — насреща. Пред него имаше осемсантиметрови куки, забити дълбоко в бетона, пред които беше монтирана преграда от прозрачен поликарбонат, дебела поне десет сантиметра. Беше широка около метър и стигаше до тавана.
Вратата се отвори и затворникът влезе в стаята.
Шон и Мишел бяха виждали снимки на Едгар Рой — както във вестниците, така и в досието, което им беше изпратил Тед Бърджин. А Шон беше запознат дори и с краткия видеоматериал, заснет непосредствено след ареста му. Но се оказа, че всичко това няма почти нищо общо с живия човек, който се изправи насреща им.
Беше висок почти два метра, изключително слаб. Приличаше на гигантски молив за рисуване. На дългата му шия мърдаше адамова ябълка с размерите на топка за голф. Тъмната коса, дълга и къдрава, се спускаше от двете страни на слабо лице, което не бе непривлекателно. Зад очилата тъмнееха две черни точки, наподобяващи издълбаната двойка на кокалено зарче. Шон обърна внимание на издължените пръсти и гъстите косми, които стърчаха от ушите му. Лицето на мъжа беше гладко избръснато.
Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, които го принудиха да се приближи със ситни стъпки към стола зад стъклото. Надзирателят, който го придружаваше, сръчно заключи веригите в куките на пода. Движенията на затворника бяха ограничени в рамките на двайсетина сантиметра. През вратата влязоха още двама пазачи, които застанаха от двете му страни. Едри мъжаги с безизразни лица. Сякаш бяха издялани от камък, специално, за да охраняват други хора. Въоръжението им се изчерпваше с телескопични метални палки, които се разгъваха до метър и двайсет и можеха да нанасят съкрушителни удари. Други двама останаха пред вратата, въоръжени с пушки-помпи, към които бяха прикачени електрошокови заряди, способни да повалят на земята защитник от Националната футболна лига, при това за доста дълъг отрязък от време.
Шон и Мишел насочиха вниманието си към Едгар Рой зад блиндираната преграда. Дългите му крака стърчаха напред, а подметките на затворническите му платнени обувки опираха в стъклото.
— Окей — кимна Шон и извърна глава към пазачите. — А сега ни оставете насаме с клиента ни.