Никой от четиримата не помръдна. Все едно че бяха каменни статуи.
— Аз съм негов адвокат, момчета — поясни Шон. — Искам да поговоря с него без свидетели.
Никакво движение. Очевидно четиримата бяха не само окаменели, но и глухи.
— Кой е началникът тук? — облиза устни Шон, обръщайки се към единия от онези с пушките.
Мъжът дори не го погледна.
Шон отново насочи вниманието си към Рой. Сякаш беше умрял. Гърдите му не се повдигаха и отпускаха в такт с дишането. Очите му не примигваха. Гледаше право пред себе си, но явно не виждаше нищо.
— Още ли се забавлявате?
Обърнаха се. Агент Мърдок се взираше насмешливо в тях.
— За начало ще те помоля да разкараш тези горили от стаята — рече Шон с леко повишен тон. — Те изобщо не се вписват в обстановката, в която трябва да протече срещата между адвокат и клиент.
— Снощи май беше само частен детектив, а днес вече си адвокат, а?
— Вече показах документите си на мис Дюкс.
— А ти лично ни позволи да се видим с клиента си — добави Мишел.
— Така е.
— В такъв случай нека се видим с него, но според закона — рече Шон.
Мърдок се усмихна и кимна на пазачите.
— Чакайте пред вратата, господа. Знаете как да реагирате в случай, че чуете нещо необичайно.
— Този човек е прикован към пода, а освен това ни разделя стъкло с дебелина десет сантиметра — обади се Мишел. — Не съм убедена, че изобщо може да направи нещо.
— Нямах предвид само затворника — хладно уточни Мърдок.
После вратата се затръшна зад тях и двамата най-после останаха насаме с клиента си.
— Мистър Рой, аз съм Шон Кинг, а това е партньорката ми Мишел Максуел — приведе се напред Шон. — Работим заедно с Тед Бърджин, който вече е разговарял с вас.
Рой не отговори. Продължаваше да стои абсолютно неподвижен, без да примигва. И сякаш без да диша.
Шон се облегна назад, отвори куфарчето си и надникна вътре. От съдържанието му липсваха всички писалки, кламери и други остри предмети, които можеха да се превърнат в оръжие. Бяха останали само купчина листове, които по негово лично мнение също можеха да бъдат използвани за нанасяне на порезни рани.
— Тед Бърджин ни каза, че е подготвял защитата ви — добави той. — Обясни ли ви в какво точно ще се състои тя?
Мълчание. Рой изобщо не реагира.
— Мисля, че само си губим времето — обади се Мишел. — Мърдок със сигурност си умира от смях зад онази стоманена врата.
— Наистина трябва да обсъдим някои неща, мистър Рой.
— Заключили са го тук, защото не е годен за съдебен процес, Шон — каза Мишел. — Не знам в какво състояние са го докарали, но не мисля, че се е подобрил. По всичко личи, че ще остане в „Кътърс Рок“ до края на дните си.
Шон остави документите и вдигна глава.
— Знаете ли, че Тед Бърджин е убит, мистър Рой?
Въпросът беше зададен директно, на висок глас, с очевидното намерение да предизвика някаква реакция.
Не се получи.
Шон се огледа, наведе се към Мишел и прошепна:
— Какви са шансовете помещението да е оборудвано със звукозаписна техника?
— Да подслушват разговорите между адвокат и клиент? — погледна го тя. — Това няма ли да им донесе големи неприятности?
— Само ако някой успее да го докаже. — Той се облегна назад и извади джиесема си. — Няма обхват. Но преди да влезем тук, имаше.
— Заглушаване?
— Което също е незаконно. Чудя се защо ми оставиха телефона. В повечето затвори ги събират още на влизане.
— В затвора мобилните телефони са по-скъпи от кокаина. Някъде прочетох, че един надзирател в западните щати натрупал шестцифрено състояние от продажбата на нокии в комплект със СИМ карти. Вероятно в момента и той използва един от тях.
— Погледни глезена му, Мишел — прошепна Шон.
Гривната имаше цвят на титан, а в средата й мигаше червена лампичка.
— Използват ги в някои затвори със строг режим — кимна тя. — Най-често ги слагат на публични личности като Парис Хилтън и Линдзи Лоън. Излъчват сигнал, който сочи точното местоположение на хората, които ги носят. И вдигат тревога в момента, в който напуснат разрешената зона за придвижване.
— Че къде може да отиде този човек срещу нас? — понижи глас Шон. — На колко места в тази сграда ще му потрябва електронната гривна?
— Добър въпрос. Искаш ли да го задам на Мърдок? Или предпочиташ Карла Дюкс?
Шон рязко извърна глава и заби очи в лицето на Едгар Рой. Стори му се, че нещо…
Не. Очите му продължаваха да наподобяват черни точки.
— Не мислиш ли, че е упоен? — прошепна Мишел. — Зениците му изглеждат разширени.
— Не знам какво да мисля. Това може да се докаже само след медицински преглед.
— Той е много висок, но адски кльощав. Не ми изглежда достатъчно силен, за да избие толкова народ.
— Сега е само на трийсет и пет. При извършването на убийствата е бил в разцвета на силите си.
— Ако ги е извършил.
— Права си. Ако ги е извършил.
— Подробностите остават неизвестни. Дори телата не са идентифицирани.
— Може би са идентифицирани, но не са ги обявили.
— Защо биха постъпили така?
— Защото случаят наистина може да е по-специален. — Шон се изправи и погледна към затворника: — Благодаря за тази среща, мистър Рой. Пак ще се видим.
— Наистина ли? — тихо попита Мишел.
Вратата се отвори още след първото им почукване.
— Как беше? — подсмихна се насреща им Мърдок.
— Разказа ни всичко, от игла до конец — отговори Мишел. — Можете да го освободите, защото е невинен.
— Открих някои интересни неща в мотела на Бърджин — рече агентът, без да й обръща внимание.
— Така ли? Какви?
— Не ти трябва да знаеш.
— Хей, Мърдок, ти наистина си ужасен досадник! — изгуби търпение Мишел. — И на това ли ви учат в Куонтико?
— Ако тези неща имат връзка с адвокатската дейност на Тед, аз имам право да знам за тях — обяви Шон.
— В такъв случай трябва да попълниш съответните формуляри — отвърна Мърдок. — Юристите на Бюрото също имат нужда от малко смях. Но ти няма да получиш нищо преди тяхното официално съгласие.
— Видях, че Рой е зомбиран. Може ли изобщо да се храни, да ходи до тоалетната?
— Той е в добра форма. Физически, имам предвид. Този отговор удовлетворява ли те?
След тези думи Мърдок се обърна и си тръгна.
— Тоя тип наистина си пада по нас — въздъхна с мрачна ирония Мишел. — Мислиш ли, че ще се навие да излезе с мен? Уверявам те, че ще скрия трупа му така, че никой няма да го намери.
Шон не отговори, зает да следи с поглед надзирателите, които отвеждаха Рой. Направи му впечатление, че затворникът стърчи с цяла глава над най-високия от тях, а после отбеляза, че той се движи без чужда помощ, влачейки окованите си крака по пода. Лицето му обаче беше все така безизразно.
Две черни точки.
Нищо.
Точно с толкова разполагаха в момента.
8
Напускането на „Кътърс Рок“ беше по-лесно от влизането, но не много. В крайна сметка Шон не успя да сдържи нервите си.
— Не сме натикали Едгар Рой в шибания ауспух! — изкрещя той при последната проверка, а после се обърна към Мишел и заповяда: — Хайде, дай газ!
— Мислех, че никога няма да го кажеш — въздъхна партньорката му.
Фордът остави две черни следи от гума върху безупречно почистения асфалт пред портала. Едновременно с това Мишел показа среден пръст на пазачите.
Поеха обратно по тясната дига и тя стрелна с поглед партньора си, потънал в дълбок размисъл.
— Мозъкът ти е включил на високи обороти — каза тя. — Не искаш ли да го поразтовариш малко?
— Докато те проверяваха на излизане, успях да задам един-два въпроса на помощника на Дюкс. Рой се храни, въпреки че не демонстрира особен апетит. Самообслужва се във всяко отношение. Отслабнал е, но, технически погледнато, е в добро здраве.
— Значи може да върши всичко това, но е некомуникативен, така ли?