— Онзи тип използва някакъв медицински термин за това състояние, ама аз го забравих. Във всеки случай тялото му работи нормално, но мозъкът му е напълно изключил.
— Много удобно.
— Но Бърджин е мъртъв. Жертва на брутално убийство. Разследването се ръководи от ФБР, което слага ръка на личните му вещи, сред които са и бележките му по делото.
— Онзи тип нали ти предложи да попълним няколко формуляра, за да се сдобием с разрешението на съда?
— Работата е там, че аз не съм адвокат на Рой.
— Но все пак си адвокат. Нает си от Тед Бърджин, който е официален защитник на Рой. Едва ли е толкова трудно да се представиш за официален говорител на Тед, който така или иначе не може да го оспори. Мнението на останалите няма значение.
— Не съм практикувал от доста време.
— Но разрешителното ти все още е валидно, нали?
— Може би.
— Какво?! — ахна Мишел и пусна педала на газта. — Само не ми казвай, че нямаш квалификацията да защитаваш клиенти, заплашени от смъртно наказание!
— Може би са ми нужни един-два опреснителни курса по наказателно право.
— Страхотно! Убедена съм, че агент Мърдок ще изрази желание лично да те закара до университета.
— Освен това ние сме наети като частни детективи, а не като адвокати. Съдът едва ли ще пропусне да провери ангажираните по делото юристи, но аз не съм сред тях.
— Добре, ясно. Сега ще ти задам един тъп въпрос: Тед Бърджин сам ли защитаваше клиентите си?
— Въпросът ти не е тъп, а гениален — изненадано я стрелна с поглед Шон. — И напълно заслужава да потърсим неговия отговор.
Прибраха се в „Мартас Ин“ и се насочиха към стаята на Шон. Това не убягна от вниманието на собственичката, чието име не беше Марта, а Хейзъл Бърк. По време на закуската ги информира, че цял живот беше живяла в тази част на Мейн.
— Вашата стая е от другата страна на коридора, драга — подвикна на Мишел тя, изправила се на площадката в подножието на малкото стълбище, откъдето имаше отлична гледка към вратите на стаите. — Тази, към която сте се насочили, принадлежи на господина.
— Аз отивам именно в нея, а не в своята — подвикна в отговор Мишел.
— А дълго ли ще останете там? — попита Бърк и започна да изкачва стъпалата.
— Не знам — отвърна Мишел и се обърна към Шон. — Много палав ли се чувстваш?
Бърк се появи на площадката точно навреме, за да чуе въпроса.
— Не забравяйте, че все пак сме дами, драга — укорително рече тя.
— Може би вие сте дама.
На Шон му писна от размяната на изтънчени реплики.
— Трябва да поработим върху нещо, мисис Бърк. Става въпрос за юридическа материя.
— О, нима сте адвокат?
— Да.
— Значи сте чули за онзи другия адвокат, нали? Горкият мистър Бърджин?
— Откъде знаете? — рязко попита Шон.
Бърк избърса ръце в престилката си.
— Е, драги, тук убийствата не се случват всеки ден и хората говорят. Предполагам, че всички вече знаят.
— Ами, да. Сигурно е така.
Жената се обърна към Мишел и попита:
— Но вие не сте адвокат, нали?
— Защо мислите така? — намръщи се Мишел.
— Разбира се, аз не ви познавам, драга, но отдалеч личи, че не обичате да носите рокли… — Очите на старицата с презрение се плъзнаха по избелелите, впити в бедрата джинси на Мишел, прашните ботуши, бялата тениска и износеното кожено яке.
— Права сте. Предпочитам спандекс и високи токчета.
— Това не е хубаво — почервеня лицето на старицата.
— Не твърдя обратното. А сега ни извинете, моля.
— Ще дойда да ви проверя след пет минути.
— На ваше място бих изчакала повечко.
— Защо? — подозрително я изгледа Бърк.
— Защото този господин вече си взе виаграта — отвърна Мишел, вкопчвайки се в ръката на Шон. След това решително затръшна вратата под носа й и изсъска: — Тая бабичка започва да ми действа на нервите!
— Стига глупости! — нетърпеливо я сряза Шон. — Трябвала се обадя в кантората на Бърджин в Шарлотсвил.
— Дали вече са научили?
— Не знам. Обикновено уведомяват роднините. Но съпругата на Тед е починала, а доколкото ми е известно, те нямат деца.
Шон седна на леглото и набра номера. Насреща вдигнаха веднага.
— Здравейте, аз съм Шон Кинг. С Хилари ли разговарям? Да, вчера се чухме по телефона — Сложи длан на мембраната и кратко поясни: — Секретарката на Тед.
Мишел кимна.
— Да, спомням си — отвърна Хилари. — Не трябваше ли да сте в „Кътърс Рок“ заедно с мистър Бърджин?
Не знае, помисли си Шон и лицето му помръкна.
— Страхувам се, че имам лоши новини, Хилари — тежко въздъхна той. — Не ми се иска да ви ги съобщавам по телефона, но трябва да знаете…
След което й каза.
Жената ахна, направи неуспешен опит да се стегне и избухна в сълзи.
— О, боже! Не мога да повярвам!
— Аз също, Хилари. Разследването се води от ФБР.
— Защо ФБР?
— Сложно е за обяснение.
— Как… Как е умрял?
— Не от естествена смърт.
— Кой откри тялото?
— Аз. Искам да кажа, аз и партньорката ми Мишел.
Дотук свършиха опитите на Хилари да запази професионално самообладание.
Шон търпеливо изчака риданията й да спрат, но това не се случи.
— Можем да поговорим и по-късно, Хилари — рече в слушалката той. — Наистина съжалявам, че научавате лошата новина от мен.
Жената насреща се овладя с цената на огромни усилия.
— Не, не! Вече съм добре. Но това беше… беше твърде силен шок за мен. Вчера сутринта го изпратих на летището!
Шон не я познаваше лично. Бяха разговаряли само по телефона, но въпреки това си представи съвсем ясно как бърше сълзите си със салфетка, вероятно размазвайки старателно положения грим.
— В колко часа? — попита той.
— Кое? Полетът му или часът, в който го видях за последен път?
Жената очевидно правеше опит да се концентрира върху детайлите, за да не мисли за смъртта на шефа си.
— Всъщност и двете.
— Видяхме се в осем сутринта тук, в офиса — веднага отвърна тя. — Имаше билет за някакъв малък самолет от Шарлотсвил до летище „Рейгън“. От там трябваше да вземе нощния полет за Портланд.
— Реактивен или турбовитлов?
— Мисля, че беше реактивен. Един от регионалните полети, май беше на „Юнайтед“.
— С такъв летяхме и ние — каза Шон. — Тези самолети летят високо и бързо. Предполагам, че е пристигнал в Мейн някъде около един, нали?
— Точно така.
— Разполагате ли с програмата му? Бих искал да разбера дали се е срещнал с Едгар Рой, докато е бил тук. А и изобщо.
— Знам, че вчера е бил там. Каза, че имал среща в шест, и се тревожеше, че полетът му може да закъснее. Доколкото ми е известно, пътуването с кола от Портланд е доста продължително.
— Да, така е.
— Със сигурност е посещавал мистър Рой и преди. Не помня точните дати, но мога да погледна в компютъра и да ви ги изпратя по имейла.
— Това би било чудесно. А, и още нещо… Известно ми е, че съпругата на Тед е починала и че нямат деца. Но може би има други близки, които трябва да бъдат уведомени. Членовете на семейството може би…
— Имаше брат, но той почина преди около три години. Не съм чувала да споменава за други роднини. Предполагам, че неговото семейство беше работата.
— И аз мисля така.
Мишел улови погледа му и вдигна два пръста.
Шон кимна и намести слушалката.
— Тед имаше ли помощници, Хилари? Винаги съм мислил, че работи сам, но изведнъж разбрах, че не съм сигурен. Може би защото не бяхме се виждали почти две години.
— Има един сътрудник. Много умна млада дама, завършила Юридическия факултет едва преди година.
— Така ли? Как се казва?
— Меган Райли.
— Там ли е в момента?
— Не. Отиде на някакво изслушване в съда. Каза, че ще се върне следобед.
— Тя работеше ли по случая „Рой“?
— Сигурна съм, че знаеше за него. В малките кантори е така. От мистър Бърджин знам, че е правила някакви проучвания.