— Според мен човекът има здравословни проблеми — поясни той.
Тя кимна и продължи напред. Токчетата й звучно почукваха по асфалта.
Шон заобиколи колата и почука на стъклото на водача. Вътре цареше пълен мрак, нарушаван единствено от мигането на червения бутон на таблото. На този фон беше в състояние да улови само неясен профил. Червено, тъмно. После пак червено и пак тъмно. Сякаш колата за миг се затопляше, а после изстиваше отново. Това правеше наблюдението още по-трудно. Най-вече към останалата част на купето. Той отново почука по стъклото.
— Сър? Добре ли сте?
После опита вратата. Не беше заключена. Тялото на мъжа се люшна наляво и увисна на предпазния колан. Шон го подхвана за рамото и го върна обратно. Мишел ускори крачка.
— Инфаркт? — попита тя.
Шон се взря в лицето на човека.
— Не — решително рече той.
— Откъде знаеш?
Той включи джиесема си и освети огнестрелната рана между очите на непознатия. Цялото купе беше оплискано с кръв и мозък.
— От упор — прошепна Мишел. — Кожата е обгоряла, има следи и от дулото. Мисля, че това не е работа на лос.
Шон мълчеше.
— Извади портфейла и потърси някакъв документ за самоличност — подкани го Мишел.
— Няма нужда.
— Защо?
— Защото го познавам — отвърна Шон.
— Какво?! Кой е той?
— Тед Бърджин. Някогашният ми професор, а в момента адвокат на Едгар Рой.
3
Пръв се появи представител на местната полиция в лицето на помощник-шериф на окръг Вашингтон в очукана, но добре поддържана патрулка с американски двигател V8 и снопче антени, стърчащи от багажника. Той слезе на банкета с ръка върху служебното си оръжие и закова подозрителен поглед в Шон и Мишел. После бавно се приближи. Те обясниха какво бяха заварили, той огледа тялото, промърмори едно „по дяволите“ и включи радиостанцията си, за да извика подкрепление.
Петнайсет минути по-късно зад тях спряха два автомобила на щатската полиция в Мейн. На страничните им врати пишеше „Оперативен екип Джей“. От тях слязоха щатските полицаи — млади, високи и стройни, с безупречни сини униформи, които изглеждаха сребристи на слабата светлина на луната. Първата им работа беше да оградят местопрестъплението с жълти ленти, а втората — да разпитат Мишел и Шон. Единият от униформените набираше отговорите им на лаптоп, който измъкна от колата си.
Когато Шон обясни кои са, защо са тук и им разкри, че убитият Тед Бърджин е бил официалният защитник на Едгар Рой, единият от щатските полицаи се отдалечи на няколко крачки и вдигна портативната радиостанция пред устата си. После зачакаха подкрепленията.
— Знаете ли кой е Едгар Рой, момчета? — попита Шон.
— Всички в района знаят кой е Едгар Рой — отговори единият от униформените.
— Как така? — учудено го погледна Мишел.
— ФБР ще дойдат тук по най-бързия начин — съобщи мъжът с радиостанцията.
— ФБР? — възкликна Шон.
— Рой е федерален затворник — кимна ченгето. — А ние имаме категорична заповед от Вашингтон да се свържем с тях, ако нещо се случи с него. И аз я изпълних. Всъщност докладвах на лейтенанта, който ще ги повика.
— Къде е най-близкото оперативно бюро на ФБР? — попита Мишел.
— В Бостън.
— Бостън? Но ние сме в Мейн!
— Федералните нямат оперативно бюро в Мейн. Всичко минава през Бостън, Масачузетс.
— Но Бостън е далече — рече Шон. — Нима трябва да висим тук, докато дойдат? И двамата сме доста уморени.
— Нашият лейтенант вече пътува насам — поясни полицаят. — Говорете с него.
Лейтенантът се появи двайсет минути по-късно, но не показа никакво благоразположение към тях.
— Ще стоите тук и ще чакате — отсече той, след което се отдалечи за кратък разговор с подчинените си и за оглед на местопрестъплението.
После пристигна и екипът на криминалистите, натоварен със съответното оборудване. Седнали на капака на форда, Шон и Мишел наблюдаваха действията им. Бърджин беше официално обявен за мъртъв от човек, който би трябвало да е съдебен лекар или патолог — Шон не си спомняше каква е системата, използвана в Мейн. От откъслечните фрази, които си разменяха криминалистите и полицаите, стана ясно, че куршумът е останал в главата на убития.
— Липсва изходна рана, липсва куршумът, който най-вероятно е изстрелян от малокалибрено оръжие — обобщи Мишел.
— Което не го прави по-малко смъртоносен — отвърна с гримаса Шон.
— Такъв е всеки изстрел от упор. Куршумът прониква в черепа, кинетичната му енергия превръща в каша меката мозъчна тъкан и споменатият орган престава да действа вследствие на масивния кръвоизлив. Всичко това става в рамките на няколко секунди. Следва бърза смърт.
— Тези процеси са ми известни, благодаря — язвително отвърна Шон.
Представителите на щатските правоохранителни органи не ги изпускаха от очи.
— Май сме заподозрени — отбеляза Мишел.
— Всеки е заподозрян до доказване на противното.
Така изтече доста време. После лейтенантът отново се приближи към тях.
— Полковникът пътува насам — съобщи той.
— А кой е полковникът? — любезно попита Мишел.
— Началникът на щатската полиция в Мейн, госпожо.
— Ясно — кимна тя. — Но ние вече дадохме показанията си.
— Разбрах, че сте познавали покойника…
— Само аз — отвърна Шон.
— И сте го последвали тук?
— Не сме го последвали. Вече обясних това на вашите полицаи. Имахме среща с него.
— Ще ви бъда благодарен, ако обясните и на мен.
Охо, май наистина сме заподозрени, рече си Шон, след което започна да описва пътуването.
— Значи твърдите, че не сте подозирали за инцидента, а просто сте били първите, които са попаднали на него?
— Точно така — кимна Шон.
Човекът бутна широкополата шапка на тила си.
— Лично аз не обичам съвпаденията.
— Аз също — увери го Шон. — Но понякога се случват. Освен това наоколо няма кой знае колко къщи и хора. Той е пътувал към мястото на срещата ни, използвайки същия път. Късно е. Ако някой е трябвало да попадне на него, това несъмнено сме били ние.
— Което означава, че съвпадението не е кой знае какво — добави Мишел.
Лейтенантът не ги чу, заковал поглед в издутината под мишницата й. После посегна към пистолета си и подсвирна. Петима от хората му незабавно се изправиха до него.
— Въоръжена ли сте, госпожо? — попита лейтенантът. Полицаите край него замръзнаха. Лицата на двамата, които първи се отзоваха на повикването, видимо помръкнаха. Те отлично знаеха какво ги чака за един толкова важен пропуск.
— Да — спокойно отвърна Мишел.
— Защо моите хора не знаят за това?
Лицата на двамата полицаи видимо побеляха под унищожителния му поглед.
— Защото не са ме попитали.
Лейтенантът измъкна пистолета си. Миг по-късно в гърдите на Шон и Мишел бяха насочени шест цеви, готови да бълват смъртоносните си муниции.
— Чакайте — извика Шон. — Тя притежава разрешително. Освен това с оръжието й не е стреляно.
— Ръцете на тила, с преплетени пръсти! — изкрещя лейтенантът. — Веднага!
Те се подчиниха.
Отнеха пистолета на Мишел и го прегледаха. Междувременно и двамата бяха обискирани за други оръжия.
— Зареден догоре, сър — докладва един от полицаите. — Не е стреляно с него, поне напоследък.
— Ние обаче не знаем откога е мъртъв този човек в колата — възрази лейтенантът. — А и един изстрелян патрон лесно се заменя с нов.
— Не съм го застреляла — отсече Мишел.
— Ако убийството е наше дело, дали щяхме да повикаме полиция и да висим тук, докато се появи? — добави Шон.
— Това ще го решат други — отвърна лейтенантът и подаде оръжието на полицая до себе си. — Да се прибере като веществено доказателство.
— Имам разрешително за него — обади се Мишел.