— Като го обвинят?
— Ами, да, отчитайки факта, че може да получи смъртно наказание.
Шон се извърна към Меган и попита:
— Докъде стигна делото?
— Подготвих няколко искания към съда, но трябва да ги погледнеш.
— Добре. Разбра ли кой е прокурорът? Получи ли някакво съобщение от съда?
— За съжаление в кантората на мистър Бърджин не остана никой — поклати глава Меган. — Проверявам електронната поща и гласовите съобщения. Фактически делото е блокирано поради умственото състояние на Рой. Съдът е разпоредил периодични прегледи от психолог, който трябва да установи дали Рой е годен за съдебен процес. Поредният преглед предстои съвсем скоро.
— Искаш ли да видиш брат си? — попита Шон, обръщайки се към Кели Пол.
— Кога? — леко се стресна тя.
— Още сега, ако нямаш нищо против.
50
Лишен от избор, Бънтинг беше принуден да измине още веднъж разстоянието от оживената и богата част на Манхатън до онази другата — също така оживена, но значително по-бедна. Вдигна глава и погледът му се спря на табелата, върху която пишеше „Пица на парче — цена 1 долар“.
За съжаление в момента изобщо не можеше да мисли за пеперони и сирене. Беше толкова ядосан, че едва се сдържаше. Идеше му да удари нещо с юмрук. Или някого.
Изкачи шестте етажа пеша. Беше в добра форма, която поддържаше редовно във фитнеса. Но когато стигна до последния етаж, беше задъхан и изпотен, без да има причини затова.
Почука на вратата и тя се отвори.
На прага се изправи Джеймс Харкс, облечен в абсолютно същите дрехи, както предишния път. Докато влизаше във вътрешните помещения, Бънтинг се запита дали гардеробът на този човек съдържа само черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки.
Седнаха на същата малка масичка. Въздухът се раздвижваше от малкия вентилатор на поставката в ъгъла. Бънтинг усети горещината от пицарията на приземния етаж, която очевидно стигаше чак до тук.
— Мърдок! — тежко изрече той.
— Какво за него?
— Мъртъв е, но ти със сигурност вече го знаеш!
Харкс не каза нищо. Седеше спокойно, с ръце на плоския си корем.
— Мъртъв е, Харкс! — натъртено повтори Бънтинг.
— Чух ви, мистър Бънтинг.
— При снощния ни разговор изобщо не споменах, че Мърдок трябва да бъде убит в мига, в който открие нещо за Е-програмата.
— Приписвате ми някои действия, които не съм извършил — леко се приведе напред Харкс.
— Ти ли го уби?
— Аз имам задачата да се грижа за вашата сигурност, мистър Бънтинг.
— Но той е агент на ФБР, а ти си го убил!
— Това са ваши думи, а не мои.
— Господи, на семантика ли ще си играем?
— Трябва да отделя внимание и на други неща, сър. Какво още мога да направя за вас?
— На първо време да престанеш да убиваш хора! Току-що направи една трудна ситуация направо невъзможна!
— Не бих я нарекъл такава.
— Но аз бих!
— Максуел вече знае. Кинг също.
— Какво знаят? Че Едгар Рой е Анализаторът?
— Да.
— Откъде са разбрали?
— От външен източник.
— Кой?
— Кели Пол.
Бънтинг се втренчи в него.
— Кели Пол — повтори Харкс. — Знам, че я познавате.
— По какъв начин е замесена?
— Тя е природена сестра на Едгар Рой. — Харкс внимателно се вгледа в лицето му. — Но вие сте наясно с това.
— При нея ли са били Кинг и Максуел, когато изгубихме следите им?
— Вероятно.
— Слушай ме много внимателно! — изсъска Бънтинг и насочи показалец в лицето му. — Забранявам ти да се доближаваш до Кели Пол, Мишел Максуел или Шон Кинг! Ясно ли е?
— Страхувам се, че не оценявате сериозността на ситуацията.
— А ти какво предлагаш, по дяволите? Да избиеш всички?
— Всички планове подлежат на промяна, сър — отвърна с влудяващо спокойствие Харкс.
— Но защо Пол ще работи срещу брат си? Това е пълен абсурд!
— Вие предполагате, че Пол все още работи за нас. Но от това време изтече доста вода. Спокойно би могла да приеме поръчка от враговете ни.
— Не го вярвам. Кели Пол е жена патриот, каквато рядко се среща.
— Това е опасно предположение за човек с вашето положение.
— Какво предположение? — рязко попита Бънтинг.
— Че някои хора не могат да бъдат корумпирани.
— Аз не мога! Никога не бих направил нещо срещу родината си!
— Хубава реч. Но ако съблазънта е достатъчно силна, дори вие можете да смените позициите си.
— Никога!
— Измествате темата.
— Ако още някой умре, с теб е свършено, Харкс! Имаш думата ми!
— Желая ви хубав ден, мистър Бънтинг.
След тези думи Харкс стана и отвори вратата пред посетителя.
51
Два часа по-късно Бънтинг седеше в едно от удобните кожени кресла на корпоративния Гълфстрийм, който рулираше към пистата за излитане. Ултрамодерният реактивен самолет беше в състояние да прелети без зареждане от Лондон до Сингапур. В него имаше кабинет, спалня, телевизия с безжичен интернет, добре зареден бар и салон, който побираше четиринайсет пътници. Екипажът се състоеше от двама пилоти и две стюардеси, а съвършената авионика му позволяваше да лети на височина от близо 15 000 метра със скорост 950 километра в час. Струваше над 50 милиона долара на компанията, плюс още няколко милиона годишно за поддръжка и оперативни разходи.
Полетът от Ню Йорк до летище „Дълес“ щеше да продължи по-малко от половин час. Машината бързо набра височина, направи плавен завой на юг и пое курс към Вашингтон. Бънтинг се настани удобно в креслото и погледна през илюминатора към оживеното небе над Манхатън. Още преди да се настрои на работна вълна, пилотът обяви, че започват снижаване към летище „Дълес“. Двайсет минути по-късно вече бяха на земята и рулираха към зоната за частни самолети. Вратата се отвори и автоматичната стълбичка докосна бетона. Бънтинг слезе и се насочи към чакащата на пистата лимузина, която потегли в мига, в който той се отпусна на седалката.
Това наистина беше единственият удобен начин за пътуване въпреки цената от петдесет милиона и нещо. В момента обаче той не мислеше за предимствата на изключителната бързина и гъвкавост, с която се придвижваше по света. Имаше голяма опасност да изгуби всичко, което беше постигнал. Беше много разтревожен от срещата с Харкс. Имаше чувството, че нещата излизат извън контрол.
Малко след като напуснаха летището, той се оказа в положението на простосмъртните, затънали в ужасния трафик на околовръстния път. Преодоляването на десетте километра до града му отне повече време от онези над триста, които беше прелетял. В крайна сметка пристигна.
Зданието, в което влезе, не впечатляваше с нищо. Едва ли някой от минувачите би му обърнал внимание. Не беше офис сградата, която Шон откри, проследявайки Ейвъри. Тя се намираше няколко километра по-нататък. Но това тук беше най-важният обект в империята на Бънтинг, защото в него се помещаваше Стената. Той прекоси фоайето, преодоля няколко контролни пункта и влезе в асансьора, който го свали под земята. Излезе от кабината и пое по дълъг коридор.
След години упорита работа, милиони долари и много инфарктни ситуации той най-сетне беше успял да убеди разузнавателната общност на САЩ да влезе в двайсет и първи век и да възприеме възгледите му за събиране и анализ на поверителна информация. А когато това най-после се случи, шлюзовете се вдигнаха и към компанията му потече пълноводният поток на държавните средства. Това беше мигът на най-големия триумф в живота му. Не толкова заради парите, колкото поради факта, че Е-програмата наистина работеше. Благодарение на нея бяха предотвратени стотици терористични актове както на територията на САЩ, така и срещу американските интереси в чужбина. Тя позволи на ЦРУ, МВС, АВР, Геоспешъл и още много по-малко известни разузнавателни агенции да жънат успех след успех. Въоръжено с уликите, предоставени от Е-програмата, ФБР беше провело стотици успешни акции срещу престъпници и терористи, а получената безценна информация използваше за разкриване и предотвратяване на бъдещи ужасни престъпления.