— Никой не е казал, че трябва да ти помагам — хладно отвърна Пол, стана и се отдалечи.
Меган остана да гледа озадачено след нея.
56
Бънтинг захвърли телефона и изтича към един от прозорците, който гледаше към улицата. Навън вече цареше пълен мрак, нарушаван единствено от уличните лампи и фаровете на преминаващите автомобили. Погледна часовника си. Наближаваше десет. За миг го обзе надеждата, че всичко е някаква тъпа шега. Но после зърна един висок мъж, изправен под електрическия стълб от другата страна на улицата.
Вероятно Шон Кинг също го видя на прозореца, защото вдигна телефона към ухото си.
Бънтинг колебливо се дръпна навътре. Не знаеше как да постъпи. При нормални обстоятелства щеше да потърси помощта на Харкс, но сега това беше невъзможно.
Вече е крайно време да се оправям сам.
Облече сакото си и тръгна надолу по стълбите. Прислужницата почтително му кимна. Както и готвачът, когото срещна по-надолу. Той направи опит да им се усмихне, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите. После срещна въпросителния поглед на мъжа от охраната, който дежуреше пред входната врата.
— Излизам да се поразтъпча — каза му той. — Няма нужда да идваше мен.
— Но, сър…
— Остани тук, Креймър. Всичко е наред.
Мъжът направи крачка назад и отвори вратата на шефа си.
Бънтинг се овладя, изпъна рамене, вирна глава и излезе навън.
Шон го изчака да пресече улицата и се приближи към него.
— Благодаря, че приехте да се срещнем, мистър Бънтинг — рече той.
— Не съм сигурен, че осъзнавате кой съм — хладно отвърна Бънтинг.
Шон огледа улицата, по която почти нямаше минувачи.
— Може би трябва потърсим някое по-уединено място — подхвърли той.
— Първо кажете какво искате.
— Добре, след като имате толкова много време за губене — изопнаха се чертите на Шон. — Но нещата са на път да излязат от контрол и това се отнася за всички.
Вместо отговор Бънтинг се обърна и тръгна надолу по улицата. Шон го последва. Няколко минути по-късно вече седяха в дъното на едно празно кафене и се гледаха втренчено през ръцете на сервитьорката, която пълнеше чашите им с горещо кафе.
— Какво искате? — попита Бънтинг, след като жената се оттегли.
— Едгар Рой.
Бънтинг замълча.
— Вие го познавате.
— Това не ми звучи като въпрос.
— Защото е факт.
— Пак ще попитам какво искате.
— Рой е затворен в „Кътърс Рок“ по обвинение в убийство. Вие прекрасно го знаете, защото сте ходили да го видите.
— Разполагате с вътрешни източници, така ли?
Шон се облегна назад и отпи глътка кафе. Горещата ароматна течност го стопли, тъй като бе измръзнал от дългото чакане пред великолепната къща.
— Много хора умряха — каза след кратката пауза той. — Моят приятел Тед Бърджин и секретарката му. Вашият човек Карла Дюкс, плюс един агент на ФБР. Да не споменавам шестте трупа в хамбара на Едгар Рой.
Бънтинг разбърка захарта в кафето си.
— Имате ли представа в какво се забърквате? — попита той.
— Вие сте в много тежко положение, мистър Бънтинг. На път сте да изгубите всичко.
— Слушах ви достатъчно. Благодаря, че сте загрижен за моето бъдеще.
Бънтинг понечи да се надигне, но Шон го хвана за китката.
— Вие имате репутацията на изключително умен човек, а работата ви допринася за сигурността на Америка. Ако не споделях това мнение, едва ли щеше да ме е грижа, че затъвате.
Бънтинг се върна на мястото си.
— Няма как да знаете, че не съм от „лошите“ — отсече той, погледна го по-внимателно и подхвърли: — Имам чувството, че това беше някакъв тест. Как се справих?
— По-добре си задайте въпроса защо разговаряте с мен — отвърна с въздишка Шон, помълча малко и добави: — Защото отлично знаете, че нещата са извън контрол. Вече е застрашена и личната ви свобода. Давате си сметка, че след като враговете ви отстраняват физически дори агент на ФБР, едва ли нещо ще им попречи да постъпят така и с президента на компания, занимаваща се с проекти в областта на разузнаването. Има стотици начини да го представят като инцидент. — Отново замълча, после тихо добави: — А вие имате три деца…
— Оставете децата ми на мира! — остро го прекъсна Бънтинг.
— Няма от какво да се притеснявате — успокои го Шон. — Аз съм от добрите. Но нима мислите, че хората, с които работите, ще постъпят като мен?
Бънтинг отмести поглед. Отчаяното изражение на лицето му бе достатъчно красноречиво.
— Вие плувате сред акули, мистър Бънтинг. А акулите нападат всичко, защото са хищници.
— На мен ли го казвате? — горчиво промълви Бънтинг. — Но аз нямам нищо общо със смъртта на онези, които споменахте преди малко. Много съжалявам за тях.
— Напълно ви вярвам.
— Защо? — изненадано вдигна глава Бънтинг.
— Преди малко не се поколебахте да излезете от дома си без охрана, за да разговаряте с мен. Много показателно.
— Не е толкова лесно, колкото си го представяте, Кинг. Хората, за които споменахте, разполагат с неограничени възможности.
— Ключът е Едгар Рой. Какво ще стане, ако докажем невинността му и той бъде освободен от „Кътърс Рок“?
— Това е едно голямо „ако“.
— Според мен трябва да си зададете един въпрос, мистър Бънтинг — приведе се над масата Шон.
— Какъв?
— Искате ли да останете във водата в компанията на акулите, или предпочитате да стъпите на твърда земя? Ако изберете водата, лично аз не виждам надежда за вас. Съгласен ли сте?
— Да — откровено отвърна Бънтинг. — Ще ви уведомя за решението си. — Направи малка пауза, после добави: — Оценявам онова, което се опитвате да направите. Особено по отношение на Едгар. Той не заслужава съдбата си. Защото е мил и добър човек и притежава уникален ум, но за съжаление се оказа между чука и наковалнята на сили, за които няма дори най-бегла представа.
Шон го остави да се изправи и отново докосна ръката му.
— Знам, че трябва да обмислите всичко, но имайте предвид, че не разполагаме с много време.
— Имам го предвид и още как — почти се усмихна Бънтинг. — Но искам да ви предупредя, че нещата няма да приключат дори и да успеем да оневиним Едгар.
— Защо?
— Защото правилата на тази игра са други.
— Това не е никаква игра! — троснато рече Шон.
— Прав сте, не е — вяло се усмихна Бънтинг. — Но някои хора мислят обратното и са готови на всичко, за да спечелят.
57
Шон ускори крачка. По улицата почти нямаше хора, тъй като времето продължаваше да се влошава. Заваля дъжд, вятърът се усили.
Миниатюрната слушалка в дясното му ухо пропука.
— Шон, към теб приближава черен ескалейд със затъмнени стъкла и номер от друг щат! — прозвуча напрегнатият глас на Мишел.
— Едва ли има нещо общо с мен — отвърна той.
— Движи се бързо и задминава на забранено без видими причини.
— Бънтинг обади ли се на някого?
— Мисля, че не. Продължава да върви към дома си с ръце в джобовете. Може би са изчакали да се разделите и в момента са след теб.
— Ясно. Най-добрият ход?
— Влез в парка по първата възможна алея. Побързай!
Шон се подчини и закрачи с максимална бързина. Не искаше да тича, за да не привлича внимание. Плъзна ръка под якето си и стисна ръкохватката на пистолета, който беше получил от Кели Пол. В един миг рискува да се обърне и веднага видя колата. Черен ескалейд със затъмнени стъкла и вероятно фалшив номер. Изглеждаше доста заплашителен.
Отби вдясно и потъна в парка.
— Тръгни по пътеката вляво — отново прозвуча гласът на Мишел. — Там все още има хора.
— Очевидците няма да ги спрат, Мишел — отвърна той. — Ще размахат истински или фалшиви значки, а после ще ме отмъкнат.
— В такъв случай завий по следващата алея вдясно и бягай. Така ще ми оставиш време да измисля нещо.
— Къде си?
— На едно дърво, от което виждам всичко.