— Дайте да го видя.
Ченгето прегледа документа съвсем набързо и й го върна.
— Разрешителното е без значение, ако сте използвали оръжието, за да убиете този човек.
— „Този човек“ има входна рана от малокалибрен куршум, а изходна липсва — отвърна с хладна ирония Мишел. — Изстрел от близко разстояние би оставил следи от барут по лицето му. Но в случая барутът е попаднал вътре в раната, защото цевта е прогорила кожата му. Прилича на двайсет и втори калибър, но може да бъде и трийсет и втори. Последният оставя отпечатък с ширина осем милиметра. Дупката от моето оръжие щеше да бъде с петдесет процента по-голяма. Ако съм го застреляла от упор, куршумът щеше да пръсне главата му, да пробие облегалката и задното стъкло и да прелети още километър и нещо отвъд колата.
— Запознат съм с параметрите на различните оръжия, госпожо — каза лейтенантът. — Вашето е „Хеклер и Кох“ четирийсет и пети калибър — идентично с пистолетите, които използва полицията в този щат.
— На практика то е подобрена версия на онези, които преди малко насочихте към нас — поправи го Мишел.
— В какъв смисъл подобрена версия?
— Вашите пистолети са по-стар модел. За разлика от тях моят е по-ергономичен, с пълнител за десет патрона вместо обичайните дванайсет. Това се дължи на допълнителните екстри. Ръкохватка с ергономични улеи за пръстите, разположена по-ниско за по-добър контрол на отката, удобна за стрелба и с двете ръце, универсална релса „Пикатини“ вместо нормалния Ю Ес Пи на „Хеклер и Кох“ за обичайните аксесоари. Освен това е оборудван с многоъгълна цев, пригодена за тежки високоскоростни муниции, способни да откъснат главата на всякакво живо същество. Особено от близко разстояние.
— Личи си, че сте добре запозната с оръжията, госпожо — многозначително подхвърли лейтенантът.
— Тя е много повече от това — обади се Шон, забелязал опасния блясък в очите на партньорката си. — Тя е истински ценител.
— Защо, нима жените не могат да имат познания за тези неща? — не му обърна внимание Мишел, забила хладен поглед в лицето на полицая.
Онзи изведнъж се ухили, смъкна шапката си и приглади с длан русата си коса.
— По дяволите! В тази част на Мейн всички умеят да боравят с оръжие. По-малката ми сестра най-редовно ме побеждава на стрелбището.
— Ето, виждате ли? — усмихна се Мишел, моментално потиснала надигащия се гняв в душата й. — Освен това можете да изследвате ръцете ми за следи от барут. Сигурна съм, че няма да откриете такива.
— Може би сте използвали ръкавици — не се предаваше лейтенантът.
— Може да съм направила още куп неща — отряза го тя. — Ще направите ли проба или не?
Лейтенантът махна на един от криминалистите, който взе проби от дланите на Шон и Мишел и веднага се зае с анализите.
— Чисти са — обяви минута по-късно той.
— Ами сега? — победоносно се ухили Мишел.
— Твърдите, че сте частни детективи, нали така? — подхвърли лейтенантът.
— Точно така — кимна Шон. — Бърджин ни нае да му помогнем по случая „Едгар Рой“.
— С какво да му помогнете? Случаят е ясен като бял ден.
— Това друг ще го реши, както сам вие споменахте преди малко.
— Имате ли разрешително за Мейн?
— Попълнихме формулярите и платихме таксата — поясни Шон. — Сега чакаме потвърждение.
— Значи не сте лицензирани.
— Все още не сме започнали работа. Подадохме документите си в момента, в който бяхме ангажирани. Нашият щат поддържа реципрочни отношения с Мейн, а това означава, че става въпрос за обикновена формалност. Всеки момент ще получим разрешение за практикуване в Мейн.
— Частните детективи обикновено имат някаква специална подготовка в миналото. Каква е вашата? Военна или полицейска?
— Тайните служби на САЩ — кратко отвърна Шон.
В очите на лейтенанта се появи уважение. В очите на хората му — също.
— И двамата?
Шон кимна.
— И сте охранявали президента?
— Само той — обади се Мишел. — Аз така и не стигнах до Белия дом, преди да напусна.
— А защо напуснахте?
Шон и Мишел си размениха бързи погледи.
— Защото ни дойде много. Искахме да опитаме и нещо друго.
— Ясно.
Четирийсет и пет минути по-късно се появи още една кола. Лейтенантът се обърна да я погледне и обяви:
— Това е полковник Мейхю. Трябва да е натискал газта до ламарината, защото идва чак от Скоухеган.
След тези думи той се обърна и изтича да посрещне началника си. Полковникът беше висок и широкоплещест мъж, запазил стройната си фигура, въпреки че беше надхвърлил петдесет. Очите му бяха умни и проницателни, а поведението — стегнато и делово. Прилича на холивудски актьор, нает да рекламира предимствата на полицейската служба, помисли си Шон.
След като изслуша доклада за инцидента и отиде да огледа трупа, полковникът се обърна и тръгна към тях.
— Кога за последен път имахте контакт с мистър Бърджин? — попита той след официалното представяне.
— Днес следобед, около пет и половина. Обади ми се по телефона. Веднага след това тръгнахме за летището.
— Какво ви каза?
— Определи ни среща в някакъв мотел от веригата „Бед енд брекфаст“, където ни бил запазил стаи.
— Къде по-точно?
— „Мартас Ин“ край Макиас.
— Отлично място — кимна полковникът. — Кухнята е много добра.
— Радвам се да го чуя — обади се Мишел.
— Нещо друго от Бърджин? Имейли, текстови съобщения?
— Нищо. Проверих, преди да се качим на самолета. И още веднъж, след като кацнахме. Опитах се да го хвана някъде към девет вечерта, но никой не ми вдигна. Телефонът му се включи директно на гласова поща и аз му оставих съобщение. Имате ли представа откога е мъртъв?
Полковникът пренебрегна въпроса.
— Някакви други коли по пътя? — попита той.
— Никакви — отвърна Шон. — Само тази на Бърджин. Тук пътищата са абсолютно пусти. Не забелязахме никакви следи зад колата му. Всъщност такива би имало само ако другата кола е изпускала някакви течности.
— Значи нямате представа за къде е пътувал?
— Предполагам за мотела, където имахме среща.
— А знаете ли къде е отседнал? И той ли в „Мартас“?
— Не, може би защото не е имало места — поклати глава Шон, измъкна бележника си и го прелисти. — „Грейс Лодж“. Там е отседнал.
— И този го знам — кимна полковникът. — Близо до Истпорт, но не е толкова хубав, колкото „Мартас“.
— Май добре познавате района — подхвърли Мишел.
— Ами познавам го — равнодушно отвърна полковникът и извърна очи към колата. — Работата е там, че ако Бърджин действително е пътувал от Истпорт, колата му би трябвало да е обърната в обратна посока. Вие идвате от югозапад, а Истпорт се намира на североизток. Да не говорим, че изобщо не би стигнал до тук, защото отбивката за „Мартас“ е осем километра по-нагоре.
Шон огледа колата, обърна се към полковника и промълви:
— Не знам какво да ви кажа. Така го открихме. Колата му беше в нашата посока.
— Сложна работа — промърмори полицейският шеф.
Скърцането на спирачки зад гърба на Шон го накара да се обърне. Точно навреме, за да види как четирима с якета на ФБР изскачат от черен ескалейд. Федералната кавалерия от Бостън вече беше тук.
Играта загрубява, помисли си той.
4
Името на старши агента беше Брандън Мърдок. Висок приблизително колкото Мишел — близо метър и осемдесет, слаб като вейка, но с изненадващо здраво ръкостискане. Под гъстата, но подстригана по устав коса тъмнееха рунтави вежди с размерите на гъсеници. Имаше плътен глас, поведението му беше сдържано и компетентно. Първо изслуша краткия доклад на лейтенанта, а после размени няколко думи насаме с полковник Мейхю, който беше най-високопоставеният полицейски служител на щата Мейн, присъстващ на местопрестъплението. След кратък оглед на трупа обърна гръб на колата и се насочи към двамата детективи.
— Шон Кинг и Мишел Максуел — констатира с равен глас той.
— Чували ли сте за нас? — попита с лека изненада Мишел.