— Какво е това, по дяволите? — изкрещя Бънтинг.
— Ейвъри издъни цялата работа. Кинг го е проследил, за да стигне до теб. Ти си знаел това, но не си направи труда да ми го кажеш.
— Не съм длъжен да ти докладвам.
Харкс направи мълниеносно движение и го удари над лявото око. Юмрукът му беше тежък като бетонен блок. Бънтинг се люшна напред, от разцепената му вежда рукна кръв. Стомахът му се сви, стана му лошо.
— Слушай какво ще ти кажа, мръсно копеле! — започна той, успял да си поеме дъх. — Фостър и Куонтрел не са единствените, които…
Юмрукът на Харкс го улучи в десния бъбрек и го просна на пода. Този път Бънтинг наистина повърна. Миг след това усети как здравенякът го вдига и го захвърля обратно на стола. Толкова силно, че тялото му се преобърна през облегалката.
— Какво искаш от мен, по дяволите? — попита на пресекулки той.
Харкс му подаде някакво дистанционно управление.
— Натисни червения бутон! — заповяда той.
Бънтинг с недоумение погледна апаратчето в ръката си и попита:
— Защо?
— Защото аз ти казвам.
— Какво ще стане, ако го натисна?
Харкс се извърна към стената и спря поглед върху Ейвъри.
— Ти си умен човек. Какво ще стане според теб?
— Какви са тези неща, свързани с тялото му?
— Две интравенозни системи и един сърдечен монитор.
— Защо?
— Когато натиснеш червения бутон, ще се включат няколко системи. През двата маркуча ще потече солен разтвор.
— Солен разтвор?
— Целта му е прочисти маркучите, за да осигури безпрепятствено проникване на химикалите. Същото се отнася и за иглите. Ако се окажат задръстени, лекарствата няма да могат да стигнат до кръвоносната му система.
— Какви лекарства? Може би някакъв серум на истината?
Обикновено мрачните черти на Харкс се разтеглиха в нещо като усмивка.
— Първото се нарича натриев тиопентал. Ще нокаутира слабак като Ейвъри в рамките на три секунди. Следващото е панкуроний, който причинява парализа на костната система и дихателните мускули. Последното е калиев хлорид.
— Калиев хлорид? — пребледня Бънтинг. — Но той спира сърцето! Ще го убие!
— Това е целта. За какво мислиш, че си говорим ние с теб, Бънтинг? За пошляпване по бузата?
— Няма да натисна това копче!
— На твое място бих размислил.
— Нямам никакво намерение да убивам Ейвъри!
Харкс измъкна тежкия магнум от кобура под мишницата си и притисна дулото му в слепоочието на Бънтинг.
— Едва ли ще успея да ти опиша на какво ще прилича главата ти, ако натисна този спусък! — процеди той.
Бънтинг затвори очи, дишането му стана учестено.
— Не искам да убивам Ейвъри! — изхленчи той.
— Вече имаме напредък — ухили се Харкс. — От „нямам намерение да убивам Ейвъри“ стигнахме до „не искам да го убивам“. — Затворът на магнума отскочи назад с остро изщракване. — Едно леко натискане и впечатляващата ти сива материя ще се разплиска по онази стена зад гърба ти! — извика той и притисна дулото в бузата му. — Това ли искаш? Помисли малко. Ти си богат човек. Притежаваш скъпи къщи, имаш частен самолет. Палавичката ти съпруга ще те помисли за пълен лайнар, а ти няма да видиш как растат трите ти прекрасни деца, с които се гордееш. Имаш за какво да живееш, повярвай ми. Докато Ейвъри е червей, когото лесно можеш да замениш. Абсолютен неудачник, пълна нула.
— Ако натисна този бутон, ти ще убиеш и мен!
— Правилно разсъждение — кимна Харкс, прибра пистолета и бръкна във външния джоб на сакото си. — Нека сменим тактиката. — Той подреди четири снимки на масата. — Ти ще кажеш от кого да започна.
Бънтинг сведе глава към масата и сърцето му пропусна един удар.
Съпругата и трите му деца бяха подредени в една линия.
— Давам ти възможност за избор — избоботи Харкс. — Ако убием нея, децата остават живи.
Бънтинг грабна снимките и ги притисна към гърдите си, сякаш за да ги предпази.
— Няма да нараниш семейството ми! — извика той.
— Или жена ти, или децата! — отсече Харкс. — Ако премахнем хлапетата, ти и госпожата винаги ще можете да си осиновите други!
— Мръсно копеле! Гадно, безсърдечно копеле!
— Ако до пет секунди не получа отговор, те ще умрат в рамките на пет минути. Всичките. Имаме информация, че тази вечер децата ще спят у леля си в Ню Джърси. Вече сме разположили там хора, които са готови за екзекуция. Изобщо не се надявай, че няма да го направим.
Бънтинг грабна дистанционното и натисна червения бутон. После извърна глава. Не можеше и не искаше да гледа агонията на Ейвъри.
Три минути изтекоха в пълно мълчание.
— Вече можеш да погледнеш — обади се Харкс.
— Не!
— Казах да погледнеш!
Оглушителният плесник принуди Бънтинг да се ококори. Железните пръсти с лекота извъртяха врата му към прозрачната стена. Остана зашеметен от онова, което видя.
Ейвъри все още беше там, жив и здрав. В стаята се появиха неколцина мъже, които му свалиха системите и разкопчаха коланите, пристягащи го към болничното легло. Той се надигна до седнало положение, разтри китките си и се огледа. На лицето му беше изписано видимо облекчение.
Бънтинг се приведе напред и направи опит да извие глава към Харкс.
Едрият мъж разхлаби хватката си.
— Защо правиш това?
— Махай се — отвърна Харкс и издърпа снимките от ръцете му. — Но не забравяй, че мога да ги убия когато пожелая. Хубавичко си помисли, ако случайно ти хрумне пак да се срещнеш с Кинг или пък да се обърнеш към ФБР. Аз на твое място бих го направил.
— Значи това беше предупреждение, така ли? — попита плахо Бънтинг.
— Нещо повече от предупреждение. Неизбежно е.
Десет минути по-късно Бънтинг седеше в кола, която пътуваше към къщата му. Лицето го болеше, сърцето му беше свито на топка, сълзите мокреха яката на ризата му. Набра последователно шест телефонни номера, принадлежащи на високопоставени държавни служители. Те бяха уникални, предназначени единствено за него. Насреща веднага разбираха кой ги търси, още повече че бяха контролирани непрекъснато. Бънтинг рядко ги използваше, но когато го правеше, хората отсреща вдигаха моментално.
Не и този път. И шестте номера даваха свободно.
60
Шон и Мишел най-накрая се добраха до Портсмът, където хапнаха набързо в някаква закусвалня. Платиха в брой и дремнаха в колата. Час по-късно се събудиха от алармата на джиесема на Мишел и замаяно се спогледаха.
Шон погледна часовника си.
— Още шест часа път — изохка той. — По обед сме там.
— Ох, веднъж да стигнем — простена тя. — Обещавам никога повече в живота си да не шофирам до Мейн!
— Аз пък мисля, че изобщо няма да се возя в кола.
— Не можем да се върнем в мотела.
— Знам. Затова възнамерявам да звънна на Кели Пол.
— Ами ако проследят обаждането?
— Смених си СИМ картата с друга, която купих в Ню Йорк. Вече изпратих съобщение на Кели с новия номер.
— Какво стана с Бънтинг?
— Каза, че ще си помисли. И на него му изпратих новия си номер.
— Дали изобщо ще се обади?
— Бог знае.
— Ами онези типове в парка? Сигурна съм, че бяха получили заповед да ни ликвидират. Дали Бънтинг има нещо общо с тях?
— Видях очите му, Мишел. Изплашен е до смърт. Не само за себе си, но и за семейството си. Инстинктът ми подсказва, че няма нищо общо с нападението срещу нас.