Шон предпазливо надникна иззад ъгъла. Ресторантът „При Кланси“ беше точно насреща, на самата главна улица. Тротоарът беше безлюден заради късния час и лошото време. Вдигна яката на якето си и погледна наляво. Някъде там беше Мишел, въоръжена със снайпера, който беше взела със себе си от Вирджиния. Пълнителят беше зареден с патрони 7,62 натовски стандарт, които се отличаваха с изключителна поразяваща мощ. Преди броени минути тя беше изчезнала в мрака, преметнала през рамо черната найлонова торба с пушката и разглобения триножник. Но двамата поддържаха непрекъснато радиовръзка. Той почти не усещаше миниатюрната слушалка в ухото си. Беше носил такава в продължение на години в качеството си на агент на Сикрет Сървис. Тогава задачата му беше да охранява президента на страната и да жертва живота си за него, ако се наложи. Сега обаче трябваше да пази единствено себе си.
Преди да тръгнат за Портланд, уредиха преместването на Меган във вилата. Местната полиция беше отделила само един заместник-шериф за охраната й в „Мартас Ин“ — някакъв отпуснат възрастен човек в предпенсионна възраст, който видимо не харесваше задачата си.
Шон се принуди да позвъни на Ерик Добкин и да го помоли за помощ. Той се отзова веднага, тъй като вече беше частично информиран за хода на операцията.
— Сигурен ли си, че не искаш да се присъединя към вас? — попита щатският полицай. — От думите ти пролича, че противникът действително е изпратил тежката артилерия.
— Искам да не се отделяш от Меган — отвърна Шон. — Никой не знае, че сме тук, но липсват гаранции, че няма да ни открият.
— Ще направя каквото мога, Шон.
— Това исках да чуя. Високо ценя помощта ти.
Меган за пореден път се бе оплакала от факта, че я държат настрана. Шон я бе изслушал съчувствено, но беше категоричен в решението си.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб — категорично бе отсякъл той. — Ако нещо се случи, изпълнявай стриктно каквото ти нареди полицай Добкин. Ясно ли е?
Меган се бе изправила в средата на малката стаичка и решително бе тръснала глава.
— Много добре! Но и на теб трябва да ти е ясно, че изчезвам оттук в мига, в който се върнете!
— Готова ли си? — прошепна в микрофона на китката си Шон и отново огледа улицата.
— Да — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.
— Позиция?
— На стотина метра западно от теб. Висока позиция. Имам отлична видимост към входа на ресторанта.
— Как зае тази висока позиция?
— Изоставена сграда. Проста ключалка на задната врата. Наред ли е всичко?
— Да — отвърна Шон и отново надникна иззад ъгъла.
Секундите щракаха в главата му. Погледна часовника си. Десет без една. Бяха пристигнали по-рано. Трябваше да се уверят, че Бънтинг не им е подготвил изненада или пък не е успял да се освободи от преследвачите си.
В дъното на улицата се появи кола, която намали ход и спря на паркинга пред ресторанта. От нея слезе висок мъж.
Шон се вцепени.
— Това е той — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.
— Виждам. Направи бързо оглед и докладвай.
Изтекоха трийсет секунди.
— Чисто е — обяви Мишел. — Никой не го следи.
Шон тръгна по тротоара, заковал очи в мъжа оттатък платното. Вместо да върви директно към него, той продължи надолу, придържайки се близо до витрините. Извървя петдесетина метра, после прекоси улицата и започна да го приближава в гръб.
Бънтинг продължаваше да се оглежда. В един момент вдигна ръка и погледна часовника си.
— Здравейте, мистър Бънтинг. Радвам се да ви видя отново.
Човекът рязко се завъртя.
— Стреснахте ме! Не чух стъпките ви.
— Така и трябва да бъде — кимна Шон.
— Къде е партньорката ви, Максуел?
— Наблизо.
— Никой не ме проследи.
— Това е добре.
Бънтинг изви глава към ресторанта.
— Мисля, че все още сервират. Ще влезем ли?
— Давайте.
67
Заведението изглеждаше празно. Никой не дойде да ги посрещне и двамата се насочиха към една по-малка зала, свързана с основното помещение. Там имаше само един клиент.
Бънтинг тихо ахна и се закова на място.
Кели Пол вдигна глава и го погледна от мястото си с гръб към стената.
— Здравей, Питър — спокойно поздрави тя. — Отдавна не сме се виждали.
Бънтинг се завъртя към Шон.
— Не знаех, че и тя ще е тук.
— Имате ли проблем с това?
— Не. Всъщност се радвам да я видя.
След тези думи Бънтинг седна на масата срещу Кели, а Шон се настани между двамата с ръка на пистолета в джоба си.
— Предполагам, че и двамата сте въоръжени — отбеляза Бънтинг.
— Защо питате? — попита Шон и се пресегна със свободната си ръка към менюто. — Може би ще се почувствате по-сигурен?
— Естествено.
— Какво става със семейството ти? — изпитателно го погледна Пол.
— Взел съм мерки. Току-що получих потвърждение, че са на сигурно място. Засега. Благодаря, че попита.
— Мой близък също се намира в опасност, Питър.
— Знам — виновно кимна Бънтинг.
— Толкова ли е зле, колкото си мисля?
— Може би по-зле — отвърна Бънтинг и млъкна, тъй като сервитьорката дойде да вземе поръчката им.
Беше с широки бедра и уморено лице, а прасците й бяха зачервени и подпухнали. Вероятно от десетчасовата смяна, по време на която беше разнасяла големи чинии с морска храна и тежки халби с бира. Поръчаха си кафе и жената се оттегли с видимо облекчение, че желанията им са повече от скромни.
Бънтинг отмести менюто и свали очилата си.
— Хайде, разказвай — простичко го подкани Кели Пол.
— Искат да прекратят Е-програмата, за да ме унищожат. Това се отнася и за брат ти.
— Фактическата им цел е да възстановят старото положение, така ли? — пожела да уточни Пол.
— Да.
— Би трябвало да знаеш, че този момент ще настъпи.
— Да знаеш и да направиш нещо са две коренно различни неща. Предполагам, че проявих наивност, надявайки се на подобряване на климата. Явно съм сбъркал.
— Кой играе с черните фигури? — попита Пол.
— Задръж малко, защото кафетата идват — обади се Шон.
Сервитьорката остави на масата чашите, сметаната и захарницата.
— Кухнята скоро ще затвори — рече тя. — Ще желаете ли нещо друго?
— Не, благодаря — отвърна Бънтинг, подаде й банкнота от сто долара и каза да задържи рестото.
Жената побърза да се отдалечи със светнало лице.
— Черните фигури, Питър — повтори Пол. — Мисля, че знам кой играе с тях, но искам потвърждение.
Бънтинг извади две снимки от вътрешния джоб на сакото си и ги сложи една до друга на шарената покривка.
— Мисля, че това изяснява нещата — каза той.
— Благодаря за потвърждението — кимна Пол, след като бегло погледна фотографиите.
— Значи си ги подозирала, така ли?
— Естествено. Особено нея, защото е най-логичният избор.
— Знаете ли кои са тези хора? — попита Бънтинг и се обърна към Шон.
Очите на частния детектив не слизаха от снимките.
— Жената е Елън Фостър от МВС, но мъжа не го познавам — отбеляза той.
— Това е Мейсън Куонтрел, президент на Мъркюри Груп.
— Фирмата е голям играч в областта на разузнаването, нали?
— Един от най-големите — кимна Бънтинг. — И мой основен конкурент. След въвеждането на Е-програмата изгуби голяма част от държавните поръчки и трябваше да се задоволи с малко или повече второстепенна дейност, въпреки че и от нея печели купища пари.
— Което не се харесва на мистър Куонтрел, така ли? — попита Пол.
— Познаваш ли го?
— Чувала съм за него. Има репутацията на човек, който работи некачествено, но скъпо. В много сектори това би означавало провал, но в бизнеса на отбраната и поверителната информация то просто ти носи по-големи печалби, отколкото заслужаваш.