— Беше само генералната репетиция, Шон — поклати глава Пол. — Съжалявам, ако тези думи ти звучат безсърдечно. Прекрасно знам, че четирима невинни граждани са намерили смъртта си. Но тази жена вече ги е забравила и вината за това деяние ще бъде хвърлена върху други хора. Фостър е поискала среща с президента, за да получи изрично разрешение за извънредните мерки, които възнамерява да предприеме.
— Казано иначе, поискала е разрешение да ликвидира определени хора — добави Бънтинг.
— Как така? — смаяно прошепна Шон. — Кои са тези определени хора?
— Еди, Питър, а вероятно и аз — спокойно отвърна Пол.
— Трима американски граждани? — вдигна вежди Шон. — Наистина ли мислите, че президентът на САЩ може да даде подобно разрешение?
— Ето, отново влизаш в ролята на безгрешния агент от Сикрет Сървис — отвърна Пол, но този път не се усмихна.
— Глупости! Добре знам, че правителствата са убивали хора. Терористи, заклети врагове на родината, а понякога и някой самозабравил се диктатор.
— В момента ние сме врагове на тази страна, Шон — промълви Кели Пол. — Сериозен проблем за нея. Заради информацията, с която разполага, Еди никога няма да стигне до съда. А ако президентът е повярвал на лъжата, че Питър е убивал хора, няма да му е трудно да предпочете физическото отстраняване пред евентуален процес за убийство, където могат да се появят ужасяващи факти за състоянието на американската сигурност. Президентът е главнокомандващ на въоръжените сили. Разбира се, разполага и с още куп правомощия, но най-главното е да пази Америка от нейните врагове, независимо къде се намират те.
— Нека приемем, че нещата стоят именно така — обади се Бънтинг. — Фостър получава онова, което иска, и едва ли ще губи време, за да приведе плановете си в действие. Кое е първото нещо, което ще предприеме?
— Имам едно предчувствие, което не ми дава мира — промълви Пол.
— В смисъл? — погледна я Шон.
— Не след дълго Еди ще напусне „Кътърс Рок“.
— Какво?! Нима се надяваш, че можеш да го измъкнеш оттам?
— О, не. Други ще го измъкнат.
68
Един от сътрудниците на Мейсън Куонтрел отключи вратата и се дръпна да му направи път. Куонтрел влезе в склада и премигна на яркото, включило се автоматично осветление. Обектът беше собственост на Мъркюри Груп, но бе скрит зад дълга верига от посреднически фирми така добре, че дори цяла армия адвокати и счетоводители не биха могли да стигнат до истината. Такива обекти притежаваха всички по-големи частни компании, които изпълняваха държавни поръчки, най-вече в областта на отбраната и разузнаването. Те бяха задължителни, защото любопитни очи имаше навсякъде, а по правило всички подобни фирми имаха тайни, за които не биваше да знае нито правителството, нито конкуренцията.
Той бавно огледа колоната черни джипове в центъра на огромното помещение. После тръгна покрай тях, обръщайки внимание на всеки детайл. Всичко беше както трябваше да бъде. В дъното на склада щеше да се проведе последното съвещание преди началото на операцията. При приближаването на Куонтрел мъжете около дългата маса почтително станаха на крака.
В очите им се четяха страх и уважение, като предимство имаше страхът. Мъжът, който се приближаваше, не беше обличал униформа никога през живота си, не беше изстрелял дори един патрон в защита на родината. В замяна знаеше как да печели пари от онези, които го правеха. Основният му бизнес беше доставката на тежко оборудване за Пентагона. Той не произвеждаше самолети, танкове или кораби, но доставяше всички скъпи аксесоари за тях — муниции, специално гориво, ракети, оръдия, средства за наблюдение и сигурност.
В същото време отдавна беше наясно, че големите пари идваха от „тихата“ страна на войната — тоест от разузнаването. Тук печалбите бяха огромни, далеч над онези, които предлагаха традиционните военни доставки. Освен това светът отдавна вече не се намираше в постоянно състояние на война, както някога. В замяна на това обаче шпионирането продължаваше и никога нямаше да спре. Никога.
Именно от „тихата“ война Куонтрел беше спечелил милиарди долари, и то без да се разделя с традиционните модели на старата школа. Огромна армия анализатори бълваха доклади, които никой не четеше, но в замяна на това отлично захранваха конкуренцията между различните централи, отчаяно борещи се да измъкнат кокала от съперниците си. В резултат всички забравиха основната цел на този сложен механизъм — да пази сигурността на страната. Да, той действително натрупа огромно състояние, но това не беше достатъчно. На всичкото отгоре на сцената се появи Питър Бънтинг със своя революционен модел, който заплашваше да унищожи традиционните методи за събиране и обработка на класифицирана информация.
Тихият бизнес на Куонтрел започна да се стопява, но за сметка на това гневът и чувството за обреченост в душата му постоянно нарастваха.
Скоро обаче това щеше да се промени. Много скоро.
— Готово ли е всичко? — попита той, обръщайки се към ръководителя на екипа.
— Да, мистър Куонтрел — раболепно отвърна той.
Екипът се състоеше от елитни чуждестранни наемници, готови на всичко за пари. Те щяха да мълчат като гроб по простата причина, че обратното би означавало да изгубят препитанието си.
Куонтрел зададе още няколко въпроса, за да провери дали наистина са готови. Остана доволен от отговорите, тъй като познаваше детайлите на плана по-добре от всеки друг.
Не след дълго напусна склада, качи се в джипа си и потегли. Пристигна във Вашингтон час по-късно, използвайки услугите на специален самолет.
Предстоеше му още една среща въпреки необичайното време. Неговият свят безмилостно мачкаше хората, които понякога предпочитаха да си почиват.
Както обикновено, Елън Фостър остана до късно в кабинета си. Обичаше да работи на спокойствие. Накрая, след като приключи с всички задачи, тя потегли за дома си — разбира се, в компанията на охраната. Във Вашингтон измерваха важността на висшите държавни служители по големината на техните кортежи. Начело в тази класация беше, разбира се, президентът, следван от вицепрезидента. Разликата между тях и останалите можеше да се види с просто око. Кортежът на Елън Фостър оглавяваше втората, далеч по-скромна група.
Един мъж я чакаше пред елегантния й дом в югозападната част на града. Наоколо живееха популярни личности от елита на Вашингтон. Мъжът галантно придържаше палтото й, докато крачеха към входа.
— Дай ми само минута — подхвърли тя, след като влязоха.
Качи се на горния етаж и скоро се върна обратно. Беше свалила обувките и чорапогащника си. Косата й беше разпусната.
После заедно влязоха в дневната, обзаведена в стил XIX век. Тя се отпусна на канапето и му направи знак да седне.
Джеймс Харкс се подчини.
Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, безизразно лице.
— Нещо за пиене, Харкс?
— Не, благодаря — поклати глава той.
— А ще ми забъркаш ли една водка с тоник? — попита тя и махна към старинния бюфет. — Всичко е там.
Той покорно й наля питието и й го подаде.
— Благодаря. — Тя отпи една глътка и одобрително кимна. — Много добре.
— Имате първокласна охрана — погледна през прозореца Харкс. — Периметърът им е перфектен, алармата и бравите по вратите са екстра качество.
— Знаеш ли коя е най-добрата охрана? — попита с усмивка тя.
Той очаквателно я погледна.
Фостър стана, пристъпи към секретера до стената и натисна някаква дъсчица в предната му част. Отвори се тайно чекмедже, от което извади един 9-милиметров глок.
— Най-добрата охрана е тази, която си осигуряваме самите ние — показа му го тя. — Аз невинаги съм седяла зад бюро и често се е налагало да използвам някой като този.
Харкс не отговори. Тя прибра пистолета, върна се на мястото си и подхвърли:
— Нещата се развиват добре.
— Докато престанат — промърмори той.
— Имаш някакви съмнения? — изненада се тя. — Нима знаеш нещо, което не ми е известно?
— Нищо подобно — поклати глава той. — Просто съм предпазлив човек.
— Това е добре, но ти трябва и баланс. Не е зле понякога да се вслушваш и в дивата си природа.