Издърпаха го толкова силно, че главата му се удари в шлема на един от мъжете. Помъкнаха го по коридора.
— Мърдай, задник! — изрева в ухото му един от агентите. — Иначе ще получиш дупка в черепа!
Едгар Рой изпълни заповедта. Омекналите му крака се задвижиха на странни подскоци.
Мракът препускаше около тях, насечен от викове и пронизителния вой на сирени. Прииска му се да запуши уши, но мъжете от двете му страни го държаха в желязна хватка.
На главния вход го посрещнаха няколко лица, между които и това на новия директор, който с мъка сдържаше тържествуващата си усмивка. Масивният портал зееше отворен.
После, за пръв път от месеци, Едгар Рой се озова под открито небе. Видя луната, чу рева на океана. Пое си дълбоко въздух.
Но нямаше време да се наслади на тази малка порция свобода главно защото си даваше сметка, че изобщо не е свободен. Напъхаха го на задната седалка на единия от чакащите джипове, а от двете му страни се настаниха едри мъжаги. Турбодвигателят изрева, тежките гуми заскърцаха по чакъла. После гърбът му залепна за облегалката от рязкото ускорение. Мощният джип се стрелна през портала и за секунди набра сто километра.
Прекосиха мостчето. Скоростта намаля и колата свърна вляво. Двете машини отзад я последваха. След десет минути стигнаха пътя, който щеше да ги изведе от района. Тъмен и безлюден, просто лента асфалт сред гората.
После колата подскочи, сякаш се беше блъснала в нещо. Тресна експлозия, но Рой не усети ударна вълна. Машината потъна в гъст облак дим.
Някой изкрещя. Колата се люшна надясно, после наляво. Мъжете от двете му страни се разкашляха. Нещо притисна ръката му. Студено дуло се заби в бузата му. Щракна зареден пистолет.
Димът нахлуваше в купето. Вече не виждаше нищо. Сякаш беше в открита кабина на самолет, навлязъл в облаците. Долови напрегнатия вой на моторите на колите зад тях. Мъжете крещяха и псуваха, задавени от дима.
Екна изстрел и той инстинктивно се сви. Стъклото до главата му се пръсна, отломките порязаха лицето му.
Пое си дълбоко дъх и това беше последното нещо, което запомни.
71
Леко движение. Леко гадене.
Отвори очи и зърна фигурата на сестра си, която шеташе в старата семейна кухня.
После спомените му се прехвърлиха на по-скорошни събития.
Видя лицето, което го гледаше от разкопаната дупка в хамбара. И отново сестра си в кухнята.
Лицето на баща му. Лицето от дупката.
Бяха свързани въпреки убеждението му, че това е невъзможно. В главата му цареше пълен хаос. Това не му се беше случвало досега. Никога.
Едгар Рой отвори очи, но пак ги затвори поради острата болка, пронизала мозъка му. Размърда се и започна да се надига. Изпита чувството, че е потънал в дълбока вода. Всичко наоколо беше мокро и плъзгаво.
— Еди?
С усилие помръдна клепачи. Чувстваше се бавен, глупав и пиян. Все неща, които не беше изпитвал никога през живота си.
— Еди? Можеш ли да се изправиш?
Той го направи с огромни усилия и извърна глава.
До него седеше Кели Пол. Намираха се на задната седалка на ван със затъмнени стъкла. Освен сестра му в купето имаше и други хора. Ванът не се движеше.
На дясната предна седалка седеше висок мъж, а зад волана беше тъмнокоса жена със скептично изражение на лицето.
Питър Бънтинг беше заел мястото до сестра му.
— Добре ли си, Едгар? — обади се той. — Когато те измъкнаха, цялото ти лице беше в кръв.
Рой докосна главата си и напипа бинтова превръзка.
— Стреляха. Не ме улучиха. Това е от стъклата.
— Всичко е наред, Еди — обади се сестра му. — Размина се на косъм, но сега всичко е наред.
— Кееел? — провлачи той.
Някак не му се вярваше, че се опитва да произнесе името на сестра си.
— Спокойно, Еди. Поел си известно количество гаден газ. Трябва ти известно време за прочистване на дробовете. Веднага след това ще се почувстваш добре.
— Ти ли го направи?
— Страхувам се, че нямаше друг начин.
Той усети нещо около глезена си. Или по-скоро не го усети. Погледна надолу. Оковите на краката му ги нямаше.
— Реших, че вече няма да имаш нужда от тях — обади се Пол.
Рой насочи поглед към тъмнокосата жена.
Мишел срещна очите му в огледалото. Беше напрегната, с кобур през рамото. Седящият до нея Шон също изглеждаше загрижен.
— Да се надяваме, че онези типове не бяха от ФБР — каза той, обръщайки се към Пол.
Рой разтърка очи и направи усилие да прочисти мозъка си от отровата, объркването и неефективността.
— Не бяха от ФБР — промърмори той.
— Откъде знаеш? — обърна се да го погледне Шон.
— Един от тях каза: „Мърдай, задник, иначе ще получиш дупка в черепа“.
Думите му прозвучаха като възпроизвеждане на магнетофонен запис. Шон и Мишел с облекчение се спогледаха.
— Ясно — кимна Шон. — Решително не са били от Бюрото.
— Как разбра, че това изобщо ще се случи? — попита Мишел, обръщайки се към Пол.
— Първият сигнал дойде от хората, които наблюдаваха обекта. Вторият беше екипът от електрокомпанията. Появиха се за някаква профилактика. Аз обаче научих, че такава е била извършена едва преди месец, а следващата е била планирана чак след три. Освен това работиха основно в пристройката с генератора.
— Защо тогава изобщо са ги пуснали? — попита Шон.
— Защото са имали разрешението на заместника на Карла Дюкс. Било му е платено, разбира се.
— Значи задачата им е била да повредят електрозахранването и генератора?
— Да — кимна Пол. — И са я изпълнили успешно.
— А ти… — заекна Шон. — Ти повика на помощ свои приятели, така ли?
— Познати — поправи го Пол. — Дойдоха, видяха и раздадоха няколко ритника.
— Мислиш ли, че щяха да го убият? — попита Мишел и погледна към Рой в огледалото.
— Вероятно да. А след това щяха да хвърлят вината върху Питър, мен или някой друг, който им е удобен. — Обърна се към брат си и попита: — При последната визита в „Кътърс“ те помолих да помислиш върху някои неща. Направи ли го?
— Поиска да открия общи черти — кимна Рой и намести очилата си. — Открих четири такива, с известна връзка помежду си. Последните събития ми дадоха допълнителна информация, която включих във въпросните сценарии.
Вече говореше сбито и ясно, повече като машина, отколкото като жив човек.
— Четири сценария? — вдигна вежди Мишел.
— Точно така. Първо, агент Мърдок намира смъртта си, защото е разбрал за съществуването на Е-програмата. Това не е дедукция, а твърдо установен факт, който чух от собствената му уста. Каза още, че се случва нещо лошо и той се нуждае от помощта ми, за да стигне до виновниците. Карла Дюкс беше отстранена, защото не е била съгласна с плановете за моето отвличане. Както се уверихме току-що, новият директор не е имал подобни скрупули. Зърнах го на излизане от „Кътърс“. Не го бива за покерджия, защото изражението му издаваше вина.
— Но явно е бил убеден, че няма с кого да споделиш това — подхвърли Пол.
— Точно така. Но да вървим нататък. Хилари Кънингам е била убита с цел вината да бъде хвърлена върху мис Максуел, а освен това и за да попречат на теб и мистър Кинг да се заемете сериозно със случая.
— А Бърджин? — попита Шон.
— Той е познавал убиеца си.
— Защо мислите така?
— Страничното стъкло е било свалено, а после вдигнато от убиеца. Научих това от сестра ми, с помощта на морзовата азбука.
— А пък аз го научих от Шон — уточни Кели Пол.
— Великите умове мислят еднакво — промърмори Мишел.
— Обаче не знам кой го е убил — добави Рой. — Не разполагам с достатъчно данни. Вероятният сценарий е бил да го отстранят от следствието, за да го изолират. Нуждаели са се от време. — Замълча за момент, после добави: — Всъщност не виждам смисъл в това…