— Но „Кътърс“ е федерален обект със специално предназначение, а Мейн е един много зелен щат.
— Това пък какво означава, по дяволите?
— Нима не си забелязал слънчевите панели, Мейсън?
Куонтрел не отговори.
— Май не си си направил труда да отскочиш лично до там, Мейсън. Предпочел си да се довериш на лакеите си. Да, в „Кътърс“ действително разполагат с авариен генератор за ток, но освен него разчитат и на слънчевата енергия. Тя не е достатъчна да захрани обекта, нито дори електрическата ограда. Но в замяна на това захранва камерите, и то в продължение на цели двайсет и четири часа.
— Слънчево захранване? — объркано повтори Куонтрел.
— Точно така, Мейсън. Благодарение на него камерите са направили отлични снимки на хората ти. Въпреки фалшивите униформи и оборудване на ФБР лицата им се виждат съвсем ясно.
— Не можеш да използваш това, Бънтинг! — отсече Куонтрел, но гласът му издайнически потрепна.
— На практика се опитвам да ти посоча начин за измъкване, Мейсън.
— Не ми трябва никакъв начин за измъкване, но защо, по дяволите, ще ми предлагаш подобно нещо? — засмя се пресилено Куонтрел.
— Камерите са заснели двама души, които са бивши твои служители, Мейсън. Напуснали са съвсем наскоро. Нима си толкова затруднен, че не можеш да си позволиш външна помощ? Знам, че държиш директора в джоба си, но малките камъчета преобръщат каруцата. А ти си допуснал цели две фатални грешки: забравил си за камерите и си използвал проследими изпълнители.
— Не вярвам нито дума от онова, което казваш!
— Всъщност не те обвинявам.
Куонтрел вдигна глава към мъжа, който се беше изправил на прага. Беше началникът на охраната, който мрачно поклати глава.
Шефът на фирмата го отпрати с гневен жест.
— Още ли си там, Мейсън? — развеселено подхвърли Бънтинг. — Май горилите току-що ти докладваха, че няма как да ме засекат, а?
Куонтрел скочи с такава сила, че столът му отлетя назад. Главата му се въртеше във всички посоки, напразно търсейки електронните или човешки очи, които явно наблюдаваха действията му.
— Успокой се, Мейсън. Няма нищо страшно. Не те виждам, но просто те познавам добре. Ти си предвидим човек.
— Каква игра играеш, Бънтинг? — изрева извън себе си Куонтрел.
— Не е игра, Мейсън. Но ти явно не проявяваш интерес към онова, което исках да ти кажа. Имам един последен въпрос: как ще реагираш, когато хората на Фостър дойдат да те арестуват?
Този път коремът на Куонтрел болезнено се сви и той неволно се прегъна надве.
— Фостър?
— Нима си въобразяваш, че ще се отървеш с лекотата, с която ще го направи тя? Няма да стане, приятелю. Тази жена е твърде умна, за да го допусне.
— Накъде биеш? — прошушна Куонтрел и безсилно се отпусна на стола.
— Твоите горили свършиха и другата мръсна работа, нали? Имам предвид шестте трупа, заровени в хамбара на Рой, а по-късно и убийствата на Мърдок, Дюкс и…
— Хей, чакай малко!
— Изиграла те е, Мейсън. А сегашните събития са толкова обезпокояващи, че вероятно вече е активирала спасителния си план. Ще избърше пода с теб, приятелю. Наивната и лековерна министърка и коварният търговец на оръжие. Класика в жанра, която не би трябвало да те изненадва. По същия начин и ти постъпи с мен. Но аз поне проявих достатъчно разум да си плюя на петите. А ти си седиш в луксозния офис въпреки мишената, която е изписана на челото ти.
— Ти… Нямаш никакви доказателства… Аз мога да… Имам много приятели…
— И аз мислех, че имам — въздъхна Бънтинг. — Но Фостър успя да ги настрои срещу мен. В момента прави същото и с твоите приятели, а ти добре знаеш, че тя може да бъде безкрайно убедителна. Питам се дали вече е успяла да поиска извънредна среща с президента, за да го информира за предателството ти.
— Какво предателство?! — процеди Куонтрел.
— О, не ти ли казах? Днес сутринта госпожата е получила пълен набор от памет картите от камерите, придружен от подробен доклад за тяхното съдържание. Знам го от своя резервен информатор в „Кътърс“, когото предвидливо оставих в сянка до последния момент. Наречи го един добър подарък от мен. Като цяло ще бъде предостатъчно за една сурова присъда. Компанията ти ще бъде изхвърлена от списъка с държавните поръчки, което автоматично означава крах на целия ти бизнес, защото не се занимаваш с нищо друго. На теб обаче ще ти е все едно, защото ще се намираш в някоя голяма федерална клетка, чиито обитатели с удоволствие ще те приемат.
— Но аз мога да проваля тази кучка! — изкрещя Куонтрел. — Знам много неща за нея!
— Няма как да стане, Мейсън. Тя просто е по-умна от теб. Няма значение какво знаеш, защото тя е министър в действащото правителство, а твоята репутация не е от най-безупречните. Защо мислиш, че е избрала именно теб за подобна операция, глупако?
Осъзнал какво го чака, Куонтрел усети как кръвта се опича от лицето му. Облиза пресъхналите си устни и тихо промълви:
— Спомена за някакъв изход…
— Да, така е. Искаш ли да го чуеш?
Куонтрел се закашля, усетил сухота в гърлото си.
— Да — прошепна той едва чуто.
— Много добре. Не мърдай никъде и чакай да ти се обадя.
Куонтрел понечи да изкрещи в слушалката, но Бънтинг вече беше затворил.
75
Благотворителният галаконцерт в Линкълн Сентър беше в разгара си. Участваха звезди и от двете крайбрежия. Като член на управителния съвет, съпругата на Питър Бънтинг беше хвърлила много усилия за организацията, но здравословното състояние не й позволи да присъства. Затова поканата й използваше друга дама.
Висока и царствена, облечена в дълга рокля и с прибрана коса, от която се спускаха няколко немирни кичура, Кели Пол крачеше по коридора с чаша бордо в ръка. Макар да беше непозната за гостите, повечето от тях я оглеждаха с интерес.
Имаше една-единствена причина за присъствието й тук и тя скоро я откри.
Елън Фостър не се чувстваше особено добре. Не само поради проблемите с Едгар Рой, но и защото присъстваше на събитие, на което нямаше как да бъде център на вниманието. Тук нейната популярност беше ограничена, въпреки че едва ли някой друг в огромната сграда разполагаше с повече публична власт от нея. Разделени на групички, възбудените гости просто я заобикаляха, устремени към поредната холивудска или рок звезда.
Фостър се разхождаше с чаша шампанско в ръце и крадешком оглеждаше лицата на хората, очаквайки някой от тях да я разпознае и евентуално да я заговори, за да изрази почитта си. Не намери такъв и след кратко колебание реши да се насочи към дамската тоалетна.
Изправи се пред едно от огромните огледала с намерението да си сложи още малко червило.
— Здравей, Елън — разнесе се един глас.
Тя трепна и за миг се вцепени. В огледалото не се виждаше никой.
— Няма да ни безпокоят, защото заключих вратата — обади се отново гласът.
Фостър бавно се обърна.
— Въоръжена съм! — обяви тя.
— Не, не си.
От сянката се появи високата фигура на Кели Пол. Дори на седемсантиметровите си токчета Фостър изглеждаше като джудже пред нея.
— Кели Пол? — втренчи се в нея тя и поклати глава. — Трябва да си луда, за да правиш това!
— Какво да правя? Да се изпишкам ли? Нима това вече е забранено в Линкълн Сентър?
Фостър се облегна на гранитния плот и скръсти ръце пред гърдите си.
— Мога да заповядам да те арестуват.
— За какво?
— За куп неща.
— Бъди по-конкретна, ако обичаш.
— Къде е брат ти?
— И аз исках да ти задам същия въпрос.
— Виж какво, нямам време за подобни игри.
— Питър Бънтинг? — подхвърли Пол.
— Какво за него?
— Разбрах, че си го натопила здравата.
— Напротив. Той сам си изкопа гроба.
Пол вдигна ръце.
— Ако желаеш, можеш да ме провериш за микрофони, но искам да бъдеш откровена.
Фостър я изгледа така, сякаш си беше изгубила ума.
— Трябва да се връщам на партито. Имай предвид, че хората ми охраняват всички изходи, ако случайно решиш да си тръгнеш. С интерес очаквам да разбера колко обвинения ще бъдат повдигнати срещу теб.