— Засега това са само ваши твърдения. Трябва да проверим дали наистина е така.
— Добре. А какво ще стане, след като приключим с манипулациите, за които споменахте?
— Ще тръгнете към мотела, в който имате резервация. Но няма да напускате района без мое разрешение.
— Това би било превишаване на правата — поклати глава Мишел. — Срещу нас няма повдигнати обвинения.
— Вие сте важни свидетели.
— Които не са видели нищо повече от онова, което виждате и вие — възрази Шон.
— Препоръчвам ви да не навлизате в подобен спор, защото ще го изгубите — процеди Мърдок. — Вярно, че Чък ви мисли за голяма работа, но аз винаги съм бил на мнение, че малко прибързва. Затова ви съветвам да изпълните разпорежданията ми.
— Дотук с професионалната колегиалност, а? — подхвърли с мрачна ирония Мишел.
— Това не е приятелска надпревара, а разследване на убийство. Дължа любезност единствено на убития ей там, в колата.
След тези думи Мърдок им обърна гръб и се отдалечи.
— Наистина изгубихме симпатиите му — повтори твърдението си Мишел.
— Не го обвинявам. Ние се оказахме на местопрестъплението. Той не ни познава, работи под много силно напрежение. И е прав. Работата му е да разкрие убиеца, а не да завързва приятелства.
— Дойде светкавично, сякаш на крила. Чак от Бостън. Пристигнаха толкова бързо, че почвам да си мисля за хеликоптер. Явно Едгар Рой е техен основен приоритет.
— Питам се защо.
След като двама от криминалистите им взеха съответните проби, двамата се насочиха обратно към колата.
— Моят човек призна, че именно той ви е дал сведенията за ФБР — каза лейтенантът, изравнил крачка с тях. — Благодаря, че го покрихте. Това би могло да сложи край на кариерата му.
— Няма проблем — отвърна Мишел. — Как ти е името?
— Ерик Добкин.
— По всичко личи, че ФБР отново се прави на страшилище, Ерик — подхвърли Шон. — А ние, останалите, трябва да си помагаме, за да се спасим.
— По какъв начин?
— Ако открием нещо, ще ви го предадем.
— Разумно ли е това? Те все пак са ФБР!
— Според мен е разумно. Поне докато не се докаже обратното.
— Но процесът е двустранен — добави Мишел. — Вие също трябва да ни помагате.
— Все пак става въпрос за федерално разследване, госпожо.
— Значи щатската полиция трябва да се оттегли с подвита опашка, така ли? Нима това е вашето мото?
— Не, госпожо! — възрази младежът. — Нашето мото е…
— Semper Aequus. „Винаги справедливи“ — изпревари го тя, замълча за миг, после добави: — Прочетох го някъде.
— Освен това „почтеност, честност, състрадание и достойнство“ — разпалено добави Добкин. — Това са нашите ценности. Не знам как е във Вашингтон, но ние тук държим на тях.
— Това е още една причина да работим заедно.
— Но върху какво? Вие сте били наети от човек, който вече е мъртъв.
— Следователно ще се постараем да открием убиеца му.
— Защо?
— Той беше мой приятел — приведе се към него Шон. — Не знам как е при вас, в Мейн, но там, където съм се родил, ние не изоставяме приятелите си само защото някой ги е убил.
— Разбирам, сър — направи крачка назад Добкин.
— В такъв случай със сигурност ще се видим отново — усмихна се Мишел, извади една от служебните визитки и му я подаде. — Тук са изписани всички номера, на които можеш да ни откриеш.
Мишел запали двигателя и натисна газта. Фордът потегли рязко.
5
Легнаха да спят.
В отделни стаи.
Собственичката мисис Бърк беше на седемдесет и три години и имаше доста старомодни представи за настаняването на гостите си. Държеше да зърне брачните им халки, преди да ги настани в обща стая.
Мишел спа дълбоко, а Шон изобщо не мигна. След два часа въртене в леглото той стана и надникна през прозореца, който гледаше на север, към градчето Истпорт, радващо се на привилегията да посреща слънчевите лъчи първо в цялата територия на Съединените щати. Взе душ и се облече. Един час по-късно се срещна на закуска с все още сънената Мишел.
Мотелът „Мартас Ин“ се оказа удобно и приятно място, съвсем близо до брега. Две минути бяха достатъчни, за да стигнеш до там и да хвърляш плоски камъчета във водата. Храната се сервираше в малка трапезария с чамова ламперия, разположена непосредствено до кухнята. Двамата с Мишел се настаниха на високи плетени столове с кожени облегалки. Изпиха по две големи кафета, след което преминаха към закуската — яйца, бекон и току-що изпечени банички, предварително поляти с разтопено масло.
— Май ще трябва да пробягам поне петнайсет километра, за да изгоря всичките тези калории — отбеляза Мишел, докато си наливаше трета чаша кафе.
— Никой не е казвал, че трябва изядеш всичко — отвърна Шон, оглеждайки празната й чиния.
— Би било излишно, защото храната беше превъзходна. — Тя забеляза местния вестник в ръцете му и попита: — Няма нищо за Бърджин, нали? Било е късно да го вкарат в сутрешното издание.
— Да — отвърна той, остави вестника и придърпа реверите на якето си. — Навън е доста студено. Би трябвало да си взема по-топли дрехи.
— Не провери ли географската ширина, моряко? Това е Мейн. По всяко време може да стане студено.
— Няма ли нещо от новия ни приятел Добкин?
— На моя телефон няма. Вероятно му е рано. А сега казвай какви са плановете. Няма да висим цял ден тук, нали?
— Имаме насрочена среща с Едгар Рой и аз възнамерявам да отида.
— Ще ни пуснат ли без Бърджин?
— Ще видим.
— Наистина ли го искаш? В смисъл добре ли познаваше Бърджин?
Шон сгъна салфетката си, остави я на масата и се огледа. В помещението имаше само още един клиент: облечен в костюм от туид четирийсетгодишен мъж, който отпиваше от чашата горещ чай с елегантно вирнато малко пръстче.
— След напускането на Сикрет Сървис ударих дъното. Бърджин беше първият, който откри, че в резервоарът ми все пак е останало малко гориво — лаконично обясни той.
— Познаваше ли го отпреди? Той знаеше ли какво ти се е случило?
— Отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Запознах се с него в „Грийнбърис“ — една кафе-сладкарница в Шарлотсвил. Заговорихме се. Той ме нави да кандидатствам право. И впоследствие се превърна в главната причина отново да стъпя на краката си. — Замълча за момент, после добави: — Задължен съм му, Мишел.
— Значи и аз съм му задължена — тръсна глава тя.
Пътят до „Кътърс Рок“ се оказа доста заобиколен. Имаше прилив. Вълните на океана гневно блъскаха хлъзгавите скали, покрай които минаваха. Направиха плътен десен завой, после ляв. Изминаха трийсетина метра до някакво възвишение, след което зърнаха предупредителната табела: двуметров лист ламарина на дебели колове, забити дълбоко в каменистата земя. В общи линии надписът върху нея предупреждаваше разсеяните минувачи, че наближават строго охраняван федерален обект и това е последният им шанс да се върнат, ако нямат работа там.
Мишел натисна педала на газта и колата се понесе напред.
— Играеш ли си? — погледна я Шон.
— Не, просто гоня едни пеперуди — отвърна тя.
— Какви пеперуди, по дяволите… — започна той, но се овладя и стисна устни. Спомни си, че неотдавна партньорката му беше постъпила в психиатрична клиника, за да реши някакви лични проблеми.
— Добре — рече и отново извърна глава към пътя, който представляваше тясна асфалтирана дига, изградена от солиден мейнски камък.
Автоматичният портал беше изработен от масивна стомана, способна да издържи на танкова атака. Караулното побираше четирима въоръжени мъже, които изглеждаха така, сякаш никога през живота си не се бяха усмихвали. Коланите им бяха провиснали от специализирано оборудване — пистолет глок, белезници, сгъваема палка, електрошок, лютив спрей, зашеметяващи гранати.
И свирка.
Мъжете тръгнаха към тях.
— Ще заложиш ли десетачка, че няма да попитам най-едрия дали е надувал свирката си, за да предотврати бягството на някой превъртял психопат? — подхвърли полугласно Мишел.