— Източната страна на покрива на хамбара е покрита със сто и четиринайсет керемиди. Четвъртата на втория ред от горе на долу липсва, а също така и шестнайсетата на деветия ред отпред. Лявата панта на вратата на хамбара е нова. На поляната източно от къщата растат четирийсет и едно дървета. Шест от тях са изсъхнали, а други четири умират. Най-голямото от тях е магнолия. Очевидно сестра ми не обича да се занимава с градината.
— Последните четирима президенти на Узбекистан?
— Това е подвеждащ въпрос. Президентската институция на тази страна е създадена през хиляда деветстотин деветдесет и първа година, след разпадането на СССР. От тогава те имат само един президент, който се казва Ислам Каримов. — Обърна се да погледне Шон и с лека усмивка добави: — Избра Узбекистан, защото това е най-затънтената страна, за която се сещаш в момента, нали?
— Горе-долу е така — кимна Шон.
— Но нещата не опират единствено до запаметяване на фактите — добави Рой. — Те трябва да бъдат анализирани.
— Дай ни един пример — обади се Мишел.
— След поредния анализ на данните от Стената аз препоръчах на правителството да помогне на афганистанците да увеличат маковите посеви.
— Но защо? — учудено попита Шон. — Нали макът се използва за производство на опиум, който е основната съставка на хероина?
— Когато се включих в Е-програмата, Афганистан беше в окаяно състояние поради някаква болест по посевите. Добивите на мак бяха спаднали с трийсет процента.
— Нима това е лошо? — попита Мишел.
— В случая — да. Какво става, когато има недостиг от определен продукт?
— Цената му се вдига — отвърна Шон.
— Точно така. Деветдесет и два процента от дохода на талибаните се формира от продажбата на опиум. Но благодарение на споменатата болест техните печалби са нараснали с близо шейсет процента. Това им дава много повече ресурс, който да хвърлят срещу нас. В медиите се появи информация, според която силите на НАТО предприемат мерки за унищожаване на маковото производство. Аз обаче стигнах до заключението, че това е по-скоро дело на самите талибани, които целят рязкото вдигане на цената.
— А защо реши, че е така?
— На Стената се появи статия, публикувана в някакво неизвестно аграрно списание. В нея се споменаваше за учен, които никога не е крил симпатиите си към талибаните. Та този учен заминал за Индия, където въпросната зараза се е появила шест месеца по-рано, а после се разпространила в областите Хелманд и Кандахар. Пренесъл я в Афганистан и научил талибаните да я използват. Затова препоръчах на правителството на САЩ да вземе мерки за ликвидиране на епидемията и да насърчи местното население към засяването на по-големи площи с мак. Още следващата година се очаква значителен спад на цената на опиума, но за всеки случай им приготвих и една малка изненада.
— Каква е тя?
— Хибридни семена, които виреят много добре в афганистанския климат и дават отлична реколта. Но когато нещата опрат до извличане на опиум, крайната продукция не е хероин, а нещо, което е много близо до аспирина. Оттук макът се превръща в онова, което винаги е бил — едно красиво цвете.
— И ти си предложил всичко това? — ахна Мишел. — Но как?
— Стената ми доставя всичко, от което се нуждая. Към това обаче добавям и неща, които съм научил сам. Когато за пръв път се натъкнах на въпросния хибрид, той беше едно обикновено семе. Никой не го свързваше с производството на мак, а още по-малко с печалбите на талибаните. След като се запознах в детайли със свойствата му, не се поколебах да го предложа като тактически ход с евентуални стратегически последствия.
— В смисъл? — сбърчи вежди Шон.
Рой намести очилата си. Приличаше на разсеян професор, изнасящ поредната лекция пред студентите си.
— Работата е там, че отдавна вече не става въпрос за търсене и предлагане, нито пък за спекулация с цените — отново поде той. — Ако криминалните структури по света не могат да разчитат на стабилна реколта в Афганистан, те незабавно ще спрат да купуват от там. Това ще разгневи големите наркокартели, които ще бъдат бесни на талибаните за проваленото производство на хероин. Става въпрос за милиарди долари. Ще последват жестоки санкции. Ще бъдат избити голяма част от талибанските главатари. Ликвидирането на производството на опиум ще доведе до засяването на други растения с наркотичен ефект. Но това изисква огромни средства, а печалбата ще бъде далеч по-малка. Оттук и финансирането на терористите, които воюват с нас, ще бъде последна грижа за големите наркобарони.
— Впечатлена съм — промълви Мишел.
— Аз виждам гората, но виждам и всяко отделно дърво в нея. Нещата са взаимосвързани, като във всяка екосистема. Аз виждам отделните връзки, дори и онези, които на пръв поглед нямат нищо общо една с друга.
— Можеш да се превърнеш в абсолютен хит в предавания като „Заплаха“ — облегна се назад Мишел.
Рой прие идеята с видима тревога.
— Няма как да стане! Ще бъда толкова нервен, че сигурно ще започна да заеквам.
— Нервен ли? — учудено го погледна Шон. — Но това е само телевизионна игра! А ти формираш политиката на Съединените американски щати!
— Но не се състезавам с никого — поклати глава Рой. — Не е същото.
— Добре, щом казваш — предаде се Шон, но съмненията му останаха.
— Нашите спътници висят над всяка точка на земното кълбо. Голяма част от онова, което виждам на Стената, представлява материал на живо за събитията в съответната страна. — Рой замълча за миг, после добави: — Сякаш съм Господ Бог, който наблюдава своите творения и от време на време изпраща мълнии към онези, които заслужават това. В личен план обаче това изобщо не ме вълнува.
— Сигурно е така — промълви Мишел, отправила поглед в огъня. — Но при мисълта, че някой ме наблюдава от петстотин километра височина, направо ме побиват тръпки.
— Те не наблюдават всичко и всички, Мишел — успокоително се обади Шон. — Няма как да стане, защото на тази планета живеят повече от шест милиарда души.
— Така ли? — стрелна го с поглед Мишел. — Но въпреки това могат да наблюдават, когото си искат. Помниш ли как се промъквахме към къщата на Едгар? Никой не ни проследи, никой не можеше да ни види. Но въпреки това се появиха онези бандити. Откъде са разбрали, че сме там? Бас държа, че домът на Едгар е бил обект на наблюдение!
— Наблюдение ли? — вдигна глава Рой. — На къщата ми?
— Да — отсече Мишел. — Не виждам друг начин.
Очите на Рой изглеждаха огромни зад очилата. По стъклата им пробягваха отраженията на палави пламъчета.
— Мислите, че домът ми е бил обект на спътниково наблюдение двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата?
Двамата партньори се спогледаха.
— Не знам — призна Шон. — Защо питаш?
Рой гледаше в огъня и мълчеше.
Шон бавно разбра за какво става въпрос.
— Чакай малко! — сепна се той. — Ако това е вярно, защо спътникът не е засякъл хората, които са подхвърлили труповете в хамбара ти?
Рой потръпна, вцепенението го напусна.
— Има само един отговор на този въпрос — промълви той. — Някой е дал команда на спътника да гледа в друга посока, докато това се е случвало.
— Подобна заповед задължително ще остави следа върху хартиен носител, защото може да бъде издадена само от най-високо място — поклати глава Шон.
— Например от министъра на вътрешната сигурност — добави Рой.
79
— Какво е положението? Зле ли е?
Мейсън Куонтрел седеше в дълбокото кожено кресло на луксозния си частен самолет, който всъщност беше Боинг 787 „Дриймлайнър“, преустроен по вкуса на щастливия си собственик. На опашката му беше изрисуван бързоногият Меркурий, символ на огромната му компания. Фактически този боинг беше далеч по-голям и по-скъп от гълфстрийма на Питър Бънтинг, но милиардер като Куонтрел можеше да си позволи и най-луксозните играчки на пазара. Всъщност голяма част от цената беше платена от Чичо Сам.
— Доста — отвърна единственият друг пътник в салона.
Джеймс Харкс се облегна назад и отпи глътка минерална вода. За разлика от него Куонтрел вече довършваше втория си бърбън със сода. Президентът на компанията изглеждаше ужасно, с огромни торбички под очите.