— А как ще го докажем?
— Има начини. Остави това на мен.
— Ако се сдобием със снимки, Едгар ще бъде свободен като птичка.
— Което обаче не се отнася за нас.
— Права си. Това ще бъде само част от картината.
Телефонът на Бънтинг иззвъня и той бързо го извади от джоба си.
— Кой е? — погледна го Пол.
— Ейвъри.
Той натисна зеления бутон и включи високоговорителя, за да чува и Пол.
— Казвай бързо, Ейвъри!
— Току-що ми се обадиха по телефона, мистър Бънтинг — прозвуча напрегнатият глас на сътрудника му.
— Кой?
— Не знам. Не се представи. Пожела да ви предам едно съобщение.
— Какво съобщение?
— Предлагат размяна.
— Каква размяна?
— Жена на име Меган Райли срещу Едгар Рой. — Гласът насреща заглъхна.
— Това ли е всичко, Ейвъри? Рой срещу Райли?
— Не, сър — съкрушено отговори Ейвъри. — Искат и вас.
Бънтинг рязко си пое дъх и погледна към прозореца, сякаш те вече надничаха през стъклото.
Ейвъри звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.
— Спокойно, приятелю. Всичко ще бъде наред. Дадоха ли ти някакви подробности?
Човекът насреща преглътна и отговори:
— Вдругиден, в центъра на Вашингтон, точно в дванайсет. Пред Музея по аеронавтика и космонавтика. Казаха, че ако направите някой номер или се обадите в полицията, ще застрелят мис Райли и всичко живо наоколо. Много хора ще умрат.
— Добре, Ейвъри. Благодаря, че се обади. Справил си се много добре, но сега трябва да си потърсиш сигурно убежище.
В следващия миг Бънтинг трепна и лицето му се разкриви в болезнена гримаса.
— Късно е за това — избоботи непознат глас.
После във високоговорителя екна изстрел, последван от шум на падащо тяло.
— Ейвъри! — изкрещя той и сграбчи телефона от масичката.
— Много хора ще умрат, ако ти и Рой не се появите на уреченото място в уреченото време — процеди непознатият отсреща. — Ясно ли е?
Бънтинг не отговори.
Пол издърпа апарата от ръката му.
— Разбрахме, ще бъдем там — каза с твърд глас тя.
Линията прекъсна.
Бънтинг простена, скочи на крака и се запрепъва към прозореца. Опря чело в стъклото и застина.
— Съжалявам, Питър — промълви Пол.
В стаята се възцари тежка тишина.
— Той беше още хлапе!
— Така е — кимна тя.
— Защо трябваше да умре? Не е оперативен агент, а обикновен чиновник.
— Много хора не би трябвало да са мъртви, но вече ги няма. Сега ние с теб трябва да се съсредоточим върху онова, което предстои вдругиден.
— Планът ни не работи. Идеята беше да ги противопоставим един на друг, но не предвидихме този детайл. — Обърна се да я погледне и мрачно добави: — Те разполагат с цяла армия, Кели. А какво имаме ние?
— Бих казала, че имаме правото на своя страна, но при създалите се обстоятелства това няма никакво значение. Въпреки всичко обаче трябва да опитаме.
— Иска ми се да удуша със собствените си ръце Фостър и Куонтрел! Кълна се, че мога да го направя!
— Питър! Принудили са Ейвъри да ти позвъни с единствената цел да те изкарат от равновесие.
— И успяха! — мрачно тръсна глава Бънтинг.
— Очакват мисленето ти да се замъгли и да реагираш нерационално. Очакват просто да се предадеш.
— Дори не познавам тази Меган Райли, срещу която искат брат ти и мен!
— Убиха Ейвъри. Нищо няма да ги спре да убият и нея. А за капак заплашват да избият и още много невинни хора.
Бънтинг се върна на мястото си, избърса лицето си и пое въздух с пълни гърди.
— Добре — кимна той. — Трябва да обмисля ситуацията. Това е най-добрият начин да отмъстя за Ейвъри. Първо, защо вдругиден? Защо изчакват?
— Около Музея по аеронавтика винаги има много хора.
— Но защо вдругиден? Може би тогава хората ще бъдат повече?
Той измъкна телефона си, влезе в интернет и включи търсачката. Не след дълго затаи дъх и очите му се заковаха в дисплея.
— Трябва да им призная, че имат стил — въздъхна Пол, надничайки над рамото му.
— Предлагат размяна на заложници по време на многолюден антивоенен митинг — мрачно обяви Бънтинг.
81
Беше рано сутринта. Мишел беше шофирала почти цяла нощ, за да стигнат до Вашингтон. Шон спеше до нея, а Рой клюмаше на седалката отзад. Намръщеното небе обещаваше още дъжд. Лошото време беше предизвикано от обширен антициклон над Източното крайбрежие.
— Студено, мокро и тъмно. Точно като настроението ми.
Мишел извърна глава към Шон, който се беше събудил и гледаше през страничното стъкло.
Той усети погледа й, обърна се и й се усмихна примирено.
— Утре ни предстои много работа.
Прекосиха един мост и останаха в най-дясното платно, следвайки указанията, които им беше дала Пол, след като ги бе запознала със ситуацията около Меган Райли.
Мишел погледна към отсрещния ъгъл.
— Ей там бях на пост в продължение на дванайсет часа. Ден след събитията на единайсети септември. Никой не знаеше какво става. По онова време дори не работех в охраната, а ми бяха възложили някакво следствие за фалшификация в Мериленд. Изтеглиха много от нас за допълнителен охранителен екип на президента и заместника му. Когато най-после дойдоха да ме сменят, всички мускули ме боляха. Но познай какво направих.
— Отказала си да напуснеш поста.
— Откъде знаеш? — изненада се тя.
— Единайсети септември ме завари като практикуващ адвокат. Временно бях напуснал Сикрет Сървис. Проследих трагедията по телевизията като всички американци. Първата ми мисъл беше да зарежа всичко и да хукна към Вашингтон. Не го направих, разбира се… — Шон помълча малко, после тихо добави: — Но наистина много исках да се върна и да помогна.
— Нещата бяха страшно объркани, нали?
— Да, и то от дълго време. Което означава, че трябва да работим доста повече, за да ги оправим.
— Това е добра идея — обади се глас зад тях. Рой се беше изправил до седнало положение и прокарваше пръсти през косата си. — Светът е сложен и затова хората търсят сложни решения. В това няма нищо лошо, тъй като простите отговори най-често не водят до нищо. Понякога обаче решенията са наистина прости, но никой не ги вижда.
— В смисъл? — обърна се да го погледне Шон.
— При определени обстоятелства простият подход е по-добър, дори само защото по-малко неща могат да се объркат.
— Нали чу какво искат онези типове? — мрачно подхвърли Мишел.
— Да. Искат мен и Питър Бънтинг в замяна на Меган Райли. И заплашват да избият много невинни хора, разбира се.
— Какъв е простият отговор в този случай? — попита Шон.
— Да им дадем онова, което искат.
— Тоест да ви предадем в ръцете им? Бъди сигурен, че веднага ще ви ликвидират.
— Може би да, може би не.
— Ще ви убият! — настоя Шон. — Нямат друга причина да искат размяната.
— Върху това трябва да се помисли — някак разсеяно рече Рой.
— Отиваме при сестра ти и Бънтинг, след десетина минути ще сме там — обади се Мишел. — Мислиш ли, че и тя има прост отговор?
— Мисля, че има отговор. Такава си е Кели — за всичко има отговор.
— Но този път май няма много голям избор.
— Помислила е и за това.
— Тя няма да те предаде, Едгар — поклати глава Мишел. — Ти си й брат, не може да го направи.
— В такъв случай ще пострадат много хора.
— Може би ще се наложи да прибегнем до нещо, което военните наричат „ограничаване на щетите“ — подхвърли Шон.
— Този термин ми е познат. Но обикновено прибягват до него само в случай на многобройни сили на бойното поле. За разлика от Фостър и Куонтрел ние обаче не разполагаме с този лукс.
— Мислиш ли, че все още работят заедно? — попита Мишел. — Макар и да знаят, че всеки се опитва да прецака другия?
— Те играят на много фронтове — отвърна Рой. — Подготвят се за най-лошото, но същевременно провеждат всяка операция, която би им донесла успех. Райли е последната им надежда. Предполагам, че рано или късно щяха да я вкарат в играта. Което не означава, че са възстановили доверието помежду си. По-скоро е обратното.