Към лицето спада, поставено между двете очи, челото, което, ако е голямо, показва, че онзи, на когото челото е такова, има мъдростен ум; а у които челото е малко, те са по-остроумни и бързо разбират думите и делата; за чело, което се простира нашироко, мислят, че е образ и знак за страхлив човек; което пък е кръгло — на досадлив, припрян и гневлив.
В края на челото, отпред, има две вежди. Ако те лежат право, показват добър, кротък и милостивосърдечен (човек); а ако са наведени и се наклоняват към носа, (показват) раздразнителен, опак и страхлив; ако пък са наклонени към слепите очи, (показват го) гълчалив, закачлив и пакостник. Такова обяснение е дал първият от физиците, т.е. естествениците, след като е наблюдавал много.
Под всяка вежда се намира на страната по едно око, което има за свои части отгоре и отдолу клепки, всяка от които отделя от себе си тъй наричаните ресници. Вътрешната част на окото, през която се вижда, е изцяло водна; наричат я зеница. Това, що допира непосредствено до нея, е черно наоколо; а онова, що е по-нататък — бяло. Има и сляпо око, както и горни и долни клепки. В очите има много различия: едни биват светлосини, други — шарени, трети — черни, а други — бляскави. А и по големина едни биват по-големи от други; някои не са нито големи, нито малки, а средни; за тях мислят, че са най-добри. Едни очи биват вдадени навътре повече от своята вдлъбнатина, други — изпъкнали навън, като че ли ще изскочат; други пък не приличат нито на едните, нито на другите, а са средни; за тях мислят, че са знак за добър нрав за ония, у които се намират; а които имат очи, вдадени много навътре, мислят ги, че виждат много по-остро; така е и за всяко животно. У които (хора) очите мигат често, мислят ги, че имат и ум, що не стои на едно място, а често се мени и се премята на друга страна; а у когото очите не мигат дълго време, мислят, че минава за безсрамен и безочлив; които очи пък са средни, не мигат нито много често, нито много рядко, знак са за добър нрав.
Но защо разпространихме речта си за това? Затуй, за да съобщим на читателите почетността на нашето създаване и отреждане, а също и имената на телесните членове и онова, как се съединяват един с друг, та да покажем и характерите, както сме чували от изкусни хора, според лицето си всеки какъв е — добър или лош, та да знаят и други как да се пазят. Чрез тези белези, мислят, бог като милостив е дал възможност на разбиращите да се отстраняват от злонравния човек, а да се приближават към добрия, както и за слънцето и месеца е дал поличби, по които се узнава тихо време и топлина, а също буря и зима, и бездъждие, и ветрове, и много други неща, та който ги види, да се приготви за работа, или които се уплашат, да ги избягнат и поради това да славят бога, който е устроил това така за своите слуги. Но нека се заловим за останалото, та да се чудим още повече на невидимата божия сила и да я славим.
Има и друг член на главата (ухо), чрез, който само слушаме, а не дишаме. Защото старовременният Алкмей се е излъгал, като е казал невярно, че козите дишали с уши, според както съобщава философът Аристотел. Нека се знае и това, че само човек не си движи ухото. Едната част от ухото се знае (по име), тя се нарича по гръцки ловоса, а по славянски — крайчец; в нея се окачват обици. Другата част оставихме като такава, която е без име. Извътре ухото е кръглесто, а най-подир има кост със същата форма като него; в нея като в празен съд всеки звуков глас хлопа и тупа. А понеже ухото няма тръбичка, нито проходче към мозъчните полукълба, то затова такава (тръбичка) излиза към устния мъжец и оттам се протяга жила (нерв) в полукълбата, та много удобно пренася до тях гласа и плющенето.