Доктор Евертън се движеше последен и аз закрачих редом до него.
— Слушайте, докторе — рекох, — в мен се появиха някакви мисли. Струва ми се, че съзнателно съм позволил на костенурката да нанесе първия удар. Вероятно съм се отправил да я търся сам, за да й предоставя такава възможност.
Той се обърна, за да ме изгледа.
— Да, и защо? — попита ме с интерес.
— Защото в течение на четири часа ще се намирам в състояние на амнезия, но през всичкото това време ще притежавам имунитет. И ако се натъкна на костенурката, няма да забравя за нейното съществуване и ще успея да я хвана.
Той отново се обърна към мен и ме изгледа внимателно.
— Спенсър, изглежда сте успели да измислите нещо ново. Но шансовете ви не са много.
— Защо?
— Цялата работа се състои във видимостта или в пълното й отсъствие. Ако се вярва на снимките, костенурката прекрасно се слива с почвата. Тя пълзи по земята, но й цветът й е същия. Костенурката може да се намери само ако я настъпиш.
Огледах се наоколо и мислено се съгласих с него.
„Цялата работа е във фазата“. В този момент мъчително се опитвах да съобразя какво означава. Загадката на смисъла й караше съзнанието ми да се гърчи.
Ние продължавахме да шляпаме из калта, а аз бях потънал в такива дълбоки размишления, че едва не забравих защо се намирам тук. Какво бях имал предвид? Защо разшифровах собственото си послание? Едва ли щях да имам друга възможност…
Взирах се в мъглата и напрягах мъчително очите си.
— Докторе, колко големи са тези костенурки?
— Съдейки по фотографиите, около петнайсет сантиметра в диаметър.
Впрочем, това имаше ли някакво значение? В такава мъгла на разстояние от пет метра, няма да забележиш и слон. Дикси и Крейн вървяха на две стъпки пред нас, но различавах само смътните очертания на фигурите им.
— А цветът й същият ли е, като на почвата? — попитах.
— Не разбрах, моля за извинение.
— Имах предвид костенурката — уточних. — Отличава ли се по цвят от този на земята?
Той се обърна и ме изгледа.
— За какви костенурки дрънкаш? Да не си мръднал, Спенсър? На Венера не съществуват костенурки.
Така рязко спрях хода си, че се подхлъзнах по мократа земя и едва не паднах. Доктор Евертън ме изгледа отново.
— Какво се е случило, Спенсър?
— Вървете напред, ще ви догоня. После ще ви обясня всичко.
След известно колебание, през което ми се стори, че той иска да ми зададе нов въпрос, доктор Евертън побърза да догони отдалечаващите се фигури на Крейн и Дикси.
— Добре, ще се срещнем в лагера, ако не ни намериш — каза той.
След като изчезна в мъглата, поставих кутията си върху земята, за да оставя някакъв маркер. След това започнах да се движа по спирала около нея.
ЦЯЛАТА РАБОТА СЕ СЪСТОИ ВЪВ ФАЗАТА! Най-сетне разбрах: в цялата фраза нямаше нищо тайнствено. Просто когато съм бил сам, съм се оставил да хвана една от костенурките, за да се окажа в друга фаза, в сравнение с останалите. И за кратко време съм получил имунитет, който те не са имали!
Вече бях направил пет или шест кръга около кутията си и се намирах на разстояние около пет метра от нея, когато едва не настъпих нещо, което почти се сливаше със земята. Беше шестокрака костенурка.
— Аха, моя красавица. Смяната на позицията е честна игра, цялата работа е във фазата!
Тя ме изгледа с големите си тъжни очи и като че ли попита:
— Така ли?
Прекрасно разбирах, че сега, когато способът на улова е намерен, други зоологически градини или научни институти ще поискат да получат собствени експонати за изучаване и…
След това решително отхвърлих съмненията си и пъхнах костенурката в кутията. Вече щях да получа ръката на Дикси, а тя беше всичко за мен. Активирах приемника си и се отправих към лагера, ориентирайки се по сигнала на радиофара.
Когато след няколко часа те се завърнаха в него, аз се намирах в отлично настроение. Отново бе настъпила смяна на позицията, но смятах, че ще съумея да ги убедя. Извадих всичко необходимо: статиите за венерианската земна костенурка, публикувани в научни списания, вестникарски съобщения за отправянето на нашата зоологическа експедиция и нейната цел. А най-главното беше, че притежавах експонат №1, самата венерианска земна костенурка в прекрасно състояние.
Отведох доктор Евертън встрани и твърде дипломатично, така, както той го беше направил, му напомних за сключената от нас сделка.
Той въздъхна.
— Добре, Род — отвърна ми доктора. — Не помня, но ще ти повярвам. Предполагам, че сега ще ти кажа „да“, но окончателното решение все пак ще се вземе след това.
Ние си стиснахме ръцете и той неочаквано се усмихна.