— Хайде де, казвай! — подкани я той.
— Ще започна отначало. — Шарлот си наля нова чаша вино. Пол срещна погледа на Сам и едва забележимо смръщи вежди. Шарлот беше алкохоличка: бутилка вино на обяд, две на вечеря, по някой и друг джин с тоник в шест привечер, по някоя и друга чаша малцово уиски преди лягане. И всичко това по никакъв начин не й се отразяваше, ако не се броеше известно увеличение в децибелите на говорене. Но рано или късно алкохолът щеше да я повали — вече изглеждаше по-възрастна за годините си, понапълняла, с торбички под очите. — Преди около месец получих писмо от някакъв мъж на име Томас Нийм. Твърди, че бил доверен приятел, нещо като изповедник на британски дипломат, който през цялата си кариера, от Втората световна война до средата на 80-те, бил шпионин на КГБ. Направих някои елементарни справки, установих, че въпросният Томас наистина съществува, и отидох да се видя с него.
— Къде отиде? — Пол беше в блажено неведение относно служебните пътувания на съпругата си. Често пъти тя се губеше по цели седмици, гонейки поредната журналистическа сензация в Ирак, Калифорния или Москва.
— Това е тайна номер едно — отвърна Шарлот. — Дори и на теб не мога да кажа къде живее Томас Нийм.
— Какви мили съпружески отношения — промърмори Гадис. — На колко е години?
— На деветдесет и една. — Шарлот вдигна чашата си и отпи солидна глътка. Под ниската лампа над кухненската маса кожата й изглеждаше посърнала, устните й бяха рубинени от виното, примесено с червило. — Но не бих му дала повече от седемдесет и пет. Дори ти едва ли би се осмелил да го предизвикаш на канадска борба. Як, жилав, държелив старец, от онези шотландци ветерани от войната, които пушат по две кутии на ден, но могат да се изкачат до върха на Бен Невис преди закуска.
— За разлика от някои други, които познавам — каза многозначително Пол, като гледаше цигарата в ръката й. Безкрайните митарства на Шарлот по света я бяха отслабили, вместо да я направят по-силна. Пол и Гадис се тревожеха за нея, но по-скоро биха стигнали с плуване до Луната, отколкото да променят начина й на живот.
— А откъде знае Нийм, че приятелят му е бил шпионин? — попита Гадис. — Как досега тази информация не е изтекла отнякъде?
Преди още Шарлот да си отвори устата, телефонът на Сам дзънна кратко. Той го извади от джоба си и погледна дисплея. Беше есемес от Холи Левет.
ПО ЕДНО ЗА ЛЕКА НОЩ?
Сам Гадис беше обхванат от две взаимно противоречиви желания: да пресуши чашата си колкото се може по-бързо и да хване такси за Тайт Стрийт или да изповяда пред Шарлот собствените си амбиции за сензационни разкрития.
— Познаваш ли тази жена? — попита той, като вдигна телефона нагоре, сякаш на екранчето имаше нейна снимка. — Холи Левет.
— Името ми звучи познато.
— Майка й се казвала Катя. Работила върху книга за историята на КГБ, когато…
— Катя Левет! — извика в престорен ужас Шарлот, после поклати мрачно глава и добави: — Най-голямата мошеничка на света.
— В какъв смисъл?
Тя махна с ръка пред лицето си.
— Не си струва да навлизам в тази тема. Пътищата ни се кръстосаха един-два пъти. Все ми повтаряше колко съм велика, но явно гледаше да изкопчи нещо в замяна. Мисля, че след смъртта й нейната дъщеря ми беше пратила имейл, за да ме увери колко много майка й била харесала нещо, написано от мен за Чечня. После се опита да ми пробута купища нейни записки, които се оказаха пълен боклук.
— Пълен боклук — повтори Гадис. В гърлото му бе заседнала буца на отчаяние.
— Е, не чак боклук — поправи се смутено Шарлот. — Аз тогава я препратих към теб. Препоръчах й да даде материалите на професионален историк.
— Е, много ти благодаря!
— И тя ти се обади, така ли?
Гадис кимна.
— Тя не ми спомена, че ги е предлагала другиму. Каза ми колко много й била допаднала статията ми в „Гардиън“ за Сергей Платов.
Пол с мъка се сдържаше да не прихне.
— С ласкателства далеч се стига.
Гадис си наля чаша вино. Заобикаляйки недотам дискретната тема за уикенда в Челси, той описа как Холи бе дошла в „Донт Букс“ и му бе донесла материалите за КГБ едва ли не на крака.
— Когато изневиделица се появи хубаво момиче и ти предложи няколкостотин документа за съветското разузнаване, не можеш просто да си затвориш очите. Пък и откъде съм могъл да знам, че въпросната Катя е била пълна откачалка?
— Аха, значи е и хубава, така ли? — подкачи го лукаво Шарлот, внезапно оживена от възможността да го подразни. — Това първоначално пропусна да го кажеш.