Дали Гадис се опасяваше, че новата му книга ще потъне в небитието, без да остави следа? И да, и не. Макар и политически ангажиран, той не хранеше никакви илюзии, че една книга е в състояние да промени обществените нагласи по адрес на Сергей Платов. „Царе“ вероятно щеше да получи учтиви рецензии в няколко солидни лондонски вестника и да бъде отмината с ледено презрение от Москва като западна пропаганда. Написването й бе отнело на Гадис три години, а едва ли щеше да се продаде в повече от хиляда бройки в твърди корици. Много отдавна Сам бе решил за себе си да пише единствено за удоволствие; всяка надежда за нещо повече означаваше сигурно разочарование. Ако публиката харесваше книгите му, той беше доволен; ако не ги харесваше, какво толкова? Хората имаха за какво друго да си харчат парите. Той не гореше от жажда за слава, не ламтеше за пари; това, което го интересуваше, бе да пише качествено. А „Царе“ бе наистина труд, с който Сам можеше да се гордее. Беше силна и последователна атака срещу режима на Платов, атака, която самият той се бе опитал да резюмира, доколкото бе възможно, в статия от 750 думи на страницата за анализи и коментари в „Гардиън“, която се бе появила три дни преди премиерата.
До момента с това се изчерпваше цялата рекламна кампания на книгата. Гадис не се интересуваше особено от култивирането на имидж за пред публика. Преди четири години например той бе издал биография на Троцки, която впоследствие бе получила възторжени отзиви от Радио 4. Един предприемчив млад телевизионен продуцент го бе поканил на пробни снимки за документална телевизионна поредица на тема „Великите революционери“. Гадис му отказа. Защо ли? Защото му се бе сторило, че това ще му попречи да прекарва достатъчно време с дъщеря си Мин, тогава още бебе, и ще го откъсне от студентите му. Според приятелите и колегите му тогава се бе разминал с голям шанс в живота си. „Какъв беше смисълът, увещаваха го те, да си университетски професор в Англия през XXI век, ако не се появиш по Четвърти канал на Би Би Си? Помисли си само за връзките, които можеш да си създадеш. Помисли за парите.“ С мъжествения си, небрежно нахакан външен вид Гадис би бил идеален телевизионен водещ, но твърде много ценеше личното си пространство и не желаеше да изоставя академичната си кариера, на която толкова държеше, заради „съмнителното удоволствие да видя физиономията си по телевизията“. Решението му се дължеше отчасти и на инат, но д-р Сам Гадис виждаше себе си преди всичко като преподавател. Той вярваше в неоспоримата теза, че ако един млад човек е достатъчно късметлия, за да прочете подходящите книги в подходящото време, напътстван от подходящ учител, това би променило живота му веднъж завинаги.
— Та с какво е интересен за нас Сергей Платов? — попита той. Управителят на „Донт“ бе преценил, че едва ли някой заблуден минувач ще влезе в книжарницата, за да заеме още един от трийсетината празни стола, и го бе помолил да започва. — Грешник ли е той или светец? Носи ли Платов лична вина за войната в Чечня, за убийствата на журналисти, критикуващи режима му? Или е държавник, възстановил мощта на Майка Русия, спасил родината си от упадък и корупция?
От негова гледна точка въпросът беше чисто риторичен. Платов беше петно върху националния характер на Русия, граничен социопат, който за по-малко от десет години бе заличил всякаква възможност за демократизация на страната си. Бивш шпионин от КГБ, той лично бе одобрявал убийства на руски граждани на чужда територия, бе държал цели държави от Източна Европа заложници на руските газови доставки, бе давал указания за физическото премахване на журналисти и защитници на човешките права, дръзнали да критикуват режима му. Една такава журналистка — Катерина Тихонова — беше добра приятелка на Гадис. Двамата си бяха писали повече от петнайсет години и се срещаха при всяко негово пътуване до Москва. Катерина бе застреляна в асансьора на жилищния си блок преди три години. Впоследствие никой не бе арестуван за убийството й — аномалия, която Сам изобличаваше в книгата си.
Той хвърли поглед на бележките пред себе си.
— Историята ни казва, че Сергей Платов е майстор на оцеляването, издънка на такива майстори.