Красивата жена с високите ботуши го гледаше съсредоточено. На този етап от лекцията си в колежа обикновено Сам молеше някой доброволец от публиката да свали обувките си, които поставяше на масата до останалия реквизит, докато в същото време вадеше от джобовете на сакото си стръкчета трева и парченца дървесна кора. Ако не бяха санитарните власти, като нищо би донесъл и някой умрял плъх или дори прегазено улично куче. Защото с това се бяха изхранвали жителите на Ленинград, след като германците бяха затегнали примката около града им: треви и кора от дървета, варени кожени обувки, мърша от плъхове и улични кучета. Канибализмът процъфтявал. Тук-там изчезвали малки деца. Замръзналите човешки трупове по улиците мистериозно оставали без ръце и крака. По пазарищата на изнемощелия град се продавали пелмени, които обикновено съдържали конско месо, но нерядко и човешко.
Тази вечер обаче Сам бе решил да не усложнява нещата. Той разказа за лелята и първия братовчед на Платов, оцелели след тригодишен престой в германски концлагер на брега на Балтийско море. Описа как веднъж лелята, изпаднала в безсъзнание от глад, дошла на себе си едва на гробищата, малко преди някакви хора да я погребат, понеже я мислели за умряла. Към осем часа прочете кратък откъс от новата си книга за ранните години на Платов като офицер в КГБ и към осем и петнайсет публиката вече му ръкопляскаше, а той даде думата за въпроси. Поантата на лекцията му бе да докаже, че при сегашното си ръководство Русия бе на път да се върне към някогашния тоталитаризъм, но е част от мозъка си обмисляше как да покани момичето с високите ботуши на ресторант по-късно същата вечер.
В крайна сметка не се наложи да чертае сложни стратегии. След като публиката започна да се разотива, тя сама се приближи до него на импровизирания мокър бюфет и му подаде ръка.
— Холи Левет.
— Сам — отвърна той. Ръката й беше топла и изящна, цялата покрита с пръстени. Беше на около двайсет и осем години, с огромни сини очи. — Вие сте младата дама, която закъсня.
Тя се усмихна засрамено. Върху лявата страна на лицето й, по протежение на челюстта, имаше малък белег и това му харесваше.
— Съжалявам, изпуснах влака. Надявам се да не съм ви попречила.
Двамата се отдалечиха от бара.
— Ни най-малко. — Сам се опитваше да отгатне какво работи тя. Нещо, свързано с изкуството, нещо творческо. — Познаваме ли се отнякъде?
— Не, не. Току-що бях прочела статията ви в „Гардиън“ и научих, че тази вечер ще представяте книга. Притежавам нещо, което може би ще ви заинтересува.
Те си намериха малко свободно пространство в раздела за география и пътеписи. С периферното си зрение Гадис усети, че някой се опитва да привлече вниманието му.
— И какво е то?
— Майка ми почина неотдавна.
— Моите съболезнования.
Холи Левет нямаше вид на жена, нуждаеща се от кой знае каква утеха.
— Казваше се Катя Левет. Преди смъртта си работеше върху книга за историята на КГБ. Голяма част от информацията си черпеше от източници в руското и британското разузнаване. Не искам трудът й да отиде на вятъра. Толкова много усилия, толкова взети интервюта. Та се питам, дали вие не бихте могли да хвърлите един поглед на записките й, дали биха могли да ви бъдат от полза?
Можеше, разбира се, да е и капан. Можеше някой шегаджия от МИ6 или руското ФСС да си бе нарочил един средно авторитетен британски историк, за да го използва за своите пропагандни цели. Иначе за какво тази млада жена би си правила труда да идва на крака в книжарницата, след като можеше да му се обади по телефона в колежа или просто да му прати имейл? Но Сам размисли и реши, че е малко вероятно Холи Левет да е нечия примамка. Ако шпионите искаха скандал, ако държаха на тлъсти вестникарски заглавия, щяха да се насочат към някой по-мастит историк, към Антъни Бийвър или Саймън Сибаг Монтефиори, или Кристофър Андрю. Освен това на Гадис му бяха нужни пет минути, за да установи дали дадени документи са автентични. Той бе прекарал половината от живота си в музеите на Лондон, Москва и Санкт Петербург. Архивите бяха негов втори дом.
— Да, разбира се, бих могъл да им хвърля един поглед. Много мило, че сте се сетили за мен. Къде са книжата?