Той закара кутиите вкъщи — цели петнайсет — и ги струпа на пода в стаята на Мин, като мислено си обеща до няколко дни да прегледа какво съдържат. И вероятно щеше още на другия ден да се обади на Холи, ако не беше неприятната изненада, която пристигна с пощата в понеделник.
Писмата бяха две. Първото беше в издайнически кафяв плик с надпис Данъчни и митнически служби и съдържаше предупреждение за просрочено данъчно задължение. По-конкретно, Сам дължеше на държавата 21 248 лири, което надвишаваше точно с 21 248 лири баланса по банковата му сметка. При неплащане на пълната сума до средата на октомври, се казваше още в писмото, държавата си запазва правото да я изиска по съдебен ред. Междувременно върху дълга се трупаше наказателна лихва от 6,5 % годишно.
Вторият плик, адресиран с почерка на бившата му съпруга, беше с испанска марка и в горния ляв ъгъл имаше кафеникаво петно, което Сам отдаде на невнимателно боравене с пълна чаша café con leche.
Самото писмо беше написано на машина.
Драги Сам,
Съжалявам, че се налага да ти пиша, вместо просто да ти звънна по телефона, но Серхио и Ник ме посъветваха такива неща да се вършат официално.
Серхио беше адвокатът. Ник — новият й приятел, с който живееше в Барселона.
Положението е такова, че двамата с Н. се нуждаем отчаяно от пари заради ресторанта и ми трябва повече помощ за учебните такси. Отчитам, че досега си бил повече от щедър към мен, но не съм в състояние да осигуря моята половина от вноските нито за този срок, нито за следващия. Има ли някаква възможност да ми помогнеш? Мин обожава училището си и вече е страхотно добра по каталунски и испански. Последното нещо, което ти и аз бихме желали, е да я отпишем и лишим от компанията на приятелчетата й. Другото училище е на километри от нас и при това е ужасно по причини, които не ми се иска да излагам пред теб, толкова са потискащи. (Чувам всякакви истории: за тормоз на по-големите ученици над по-малките, за расизъм по отношение на индийчета, дори за някакъв инцидент на детската площадка, който бил покрит от училищната управа.) Разбираш за какво става въпрос.
Ще ми пишеш ли какво мислиш по въпроса? Съжалявам, че се налага да те моля за помощ, понеже досега винаги сме се разбирали да участваме поравно. За съжаление нямам избор. Имам предвид сума от порядъка на 5000 евро. Когато ресторантът излезе на печалба, обещавам да ти я върна.
Надявам се, че всичко е наред в Лондон/колежа и пр. Много поздрави на всички познати.
Hasta luego.
Целувки
Наташа
Сам Гадис не беше човек, който лесно изпада в паника, но, от друга страна, не беше и от онези, за които 25 000 лири за данъци и училищни такси са дребна сума, която могат ей така да извадят от джоба си. Той вече бе теглил два заема по 20 000 лири, за да покрие дълговете си, натрупани от развода, като само лихвите по тях възлизаха на 800 лири месечно; освен това имаше и ипотека върху къщата си в размер на 190 000 лири.
Гадис взе метрото за колежа, след като покани литературния си агент на обяд в някой от близките дни. Това беше единственото решение. Сам Гадис трябваше със собствени сили да се измъкне от кризата. Щеше да му се наложи отново да пише.
Двамата се срещнаха два дни по-късно в неголям, но безобразно скъп ресторант на Хай Стрийт Кензингтън, където единствените други клиенти бяха няколко отегчени домакини от викторианските резиденции около Холанд Парк с техните наполовина по-млади любовници, както и някакъв възрастен гръцки бизнесмен, който вече цял час се бореше с купичка ризото.
Робърт Патърсън, директор за Обединеното кралство на литературната агенция „Дипъл, Гордън и Кала“, имаше далеч по-важни клиенти от д-р Самюъл Гадис — звезди от сапунени сериали например, които му плащаха 15 % комисиона върху шестцифрените договори за автобиографиите си — но между тях едва ли имаше друг, с когото би приел да прекара три часа в лондонски ресторант с безбожно раздути цени.
— Спомена за някакви парични затруднения — подхвърли Патърсън, след като поръчаха втора бутилка вино. Оставаха му три години до пенсия и беше, кажи-речи, единственият оцелял представител на едно поколение, което вярваше в достойнствата на обяда с три мартинита за аперитив. — Данъци ли?
— Как позна?
— Че какво друго да е по това време на годината! — Патърсън кимна разбиращо и си клъцна едно ъгълче от телешкия котлет. — Повечето ми клиенти могат да управляват личните си финанси колкото едно шимпанзе. Някои от тях ми се обаждат по три пъти седмично. „Какво става с договора ми за чуждестранните права? Къде са ми парите от меките корици?“ Сякаш вече не съм литературен агент, а личен финансов съветник.