Катрин Брайънт беше главният специалист по събиране на разузнавателна информация на Сигма и заместник на Пейнтър, неговата пословична дясна ръка. Съпругът ѝ Монк Кокалис бе оперативен агент на Сигма, специалист по съдебна медицина и биотехнологии.
— Като стана дума за памперси и среднощни биберони… — Лиза се облегна на него и преплете пръсти с неговите. — Може да се окаже задача, от която и ние скоро ще се оплакваме.
— Може би.
От леката ѝ въздишка си личеше, че е доловила колебанието в гласа му. Разбира се, бяха разговаряли за деца. Но мечтите са едно, а да погледнеш реалността в очите — съвсем друго.
Тя освободи ръката си.
— Пейнтър…
Рязкото и настоятелно иззвъняване на телефона му я прекъсна и го спаси от обяснения — което беше добре, защото не можеше да обясни неохотата си дори на себе си. Замръзна, когато разпозна сигнала. Лиза не възрази, когато отговори — знаеше, че тази мелодия звучи само при спешни случаи.
Пейнтър вдигна телефона до ухото си.
— Кроу.
— Директоре. — Беше Кат Брайънт. — Имаме неприятности.
За да му се обажда точно сега, значи имаха големи неприятности. Но пък, от друга страна, кога Сигма се бе занимавала с дребни проблеми? Като секретно крило на АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, Сигма се занимаваше с глобални заплахи от научно или технологично естество. Като директор на групата Пейнтър бе подбрал войници от специалните части с различен полеви опит, преминали през обучение по различни научни дисциплини, които да действат като оперативни агенти на АИОП. Щом Сигма се натоварваше с някакъв проблем, той рядко беше незначителен.
Макар че при нормални обстоятелства подобно спешно обаждане щеше да го изправи на нокти, Пейнтър не можеше да не забележи облекчението, което изпита. „Ако трябва да опитвам още сватбени торти или да решавам кой да седне начело на тази или онази маса…“
— Какво има? — попита той Кат и събра сили за отговора.
20:09
— Не, не, не!
Джена наби спирачките и полетя напред, предпазният колан се вряза в гърдите ѝ. Нико се озова от седалката на пода. Докато хъскито скачаше обратно, тя гледаше в огледалото за обратно виждане.
Светът зад нея се бе превърнал в димна черна стена, която неумолимо се спускаше от височините. Трябваше да се махне от курса ѝ, но пътят правеше резки завои и се спускаше на зигзаг към езерото Моно далече долу. Да продължи по него означаваше да потегли обратно към отровния дим. Обърна се в седалката, проследи пътя и видя, че наистина продължава обратно към облака.
Избърса потта, която бе избила на челото ѝ въпреки вечерния хлад.
Нико я гледаше, сякаш ѝ се доверяваше, че ще намери безопасно място.
Но къде?
Включи дългите светлини и се загледа в завоя отпред. Забеляза едва различими следи, които се отделяха от чакъления път и продължаваха през пелин и после борове. Не знаеше накъде водят. Туристи и местни тийнейджъри често проправяха свои незаконни пътеки, за да разпънат палатките си в съседните каньони или да палят лагерни огньове край потоци. Бог ѝ беше свидетел, че самата тя бе гонила предостатъчно нарушители в ролята си на парков рейнджър.
Нямаше друг избор, така че даде газ и се понесе към завоя. Пикапът излетя от пътя и се озова на пътеката. Джена полетя покрай изровените коловози; сякаш всеки винт и болт в колата се мъчеше да изскочи от мястото си. Нико дишаше тежко до нея, беше вирнал уши и гледаше във всички посоки.
— Дръж се, приятел.
Теренът стана по-неравен и се наложи да намали скоростта. Въпреки спешното положение не можеше да рискува да счупи ос или да среже гума в някой от острите като бръснач камъни. Погледът ѝ непрекъснато се стрелкаше към огледалото. Зад нея облакът погълна луната.
Беше затаила дъх, уплашена от онова, което предстоеше.
Пътят започна да се изкачва към върха на поредния хълм. Скоростта падна още повече и пикапът направо запълзя. Джена прокле късмета си и помисли дали да не зареже следите, но теренът наоколо бе станал още по-каменист. Никоя посока не изглеждаше по-добра от онази, в която се движеше.
Настъпи газта още по-здраво, подлагайки на върховно изпитание двигателя на пикапа. Накрая теренът отново стана равен. Джена се възползва от това и взе с безразсъдна скорост един завой — и лъчите на фаровете осветиха каменно свлачище, което прекъсваше пътя.
Наби спирачки, но пикапът поднесе по пясъка и камъчетата. Предната броня се удари в една канара и предпазната възглавница се наду, блъсна я в лицето като торба цимент и ѝ изкара въздуха. Ушите ѝ писнаха, но недостатъчно силно, за да не чуе как двигателят се задави и угасна.