Очите ѝ се напълниха със сълзи от болка. Усети вкуса на кръв от сцепена устна.
— Нико…
Нико беше на мястото си, явно невредим.
— Хайде.
Бутна с рамо вратата и едва не падна на земята. Изправи се на треперещите си крака. Миришеше на изгоряло и мазно.
„Дали вече не е късно?“
Обърна се към дима и си представи заека, който бе изскочил от облака и бе умрял в гърчове. Направи няколко крачки — определено несигурни, но не от отрова. „Просто съм замаяна.“ Или поне се молеше това да е причината.
— Просто върви — заповяда си тя.
Нико я последва почти с танцова стъпка, вирнал решително дебелата си опашка.
Зад тях плътната димна стена бе започнала да се разкъсва, но въпреки това продължаваше да приближава като някаква всепоглъщаща вълна. Джена разбра, че никога не би могла да ѝ избяга пеша.
Погледна към върха на хълма.
Единствената ѝ надежда.
Върна се при пикапа, извади фенерче и бързо се закатери нагоре, направо през свлачището, като подсвирна на Нико да не се отдалечава. След като преодоля камъните, видя над тях склон с висока трева и бодливи храсти. Откритият терен ѝ позволяваше да се движи по-бързо. Тя спринтира към билото, като следваше подскачащия лъч на фенерчето, изкачваше се все по-високо и по-високо.
Но дали самият хълм беше достатъчно висок?
Задъхана, Джена заповяда на краката си да тичат още по-бързо. Нико тичаше безмълвно до нея, без да обръща внимание на внезапно излитащите птици и разбягващите се зайци.
Накрая стигнаха билото. Едва сега Джена се осмели да погледне през рамо. Видя как димната вълна се разби в склона на хълма, разпълзя се настрани и изпълни околните долини, превръщайки върха на хълма в остров насред отровно море.
Но колко дълго това убежище щеше да остане безопасно?
Избяга още по-надалеч от смъртоносния бряг, към най-високата точка на хълма. Близо до него на фона на звездите се очертаваха резки силуети — рушащи се останки на старо градче призрак — десетина плевни и други постройки. Подобни предни постове от епохата на златната треска имаше на много хълмове. Повечето бяха забравени и не можеха да се открият на картата — с изключение на близкото градче Боди, което бе по-голямо и бе основната забележителност на историческия парк.
Въпреки това тя забърза с радост към мижавото укритие, окуражена от упорито оцелелите през годините стени и покриви. Когато приближи най-близката постройка, извади мобилния си телефон с надеждата, че е достатъчно високо да хване сигнал. Радиостанцията и пикапът ѝ бяха потънали в отровното море и телефонът бе единственото ѝ средство за връзка.
С огромно облекчение видя светещата чертичка.
„Не е кой знае какво, но не мога да се оплаквам.“
Набра диспечерския офис. Задъханият Бил Хауард вдигна веднага.
Макар че връзката беше лоша, тя чу облекчението в гласа на приятеля си.
— Джен, до… е ли си?
— Малко поочукана, но съм добре.
— Какво… прецакало?
Джена преглътна раздразнението си от лошата връзка и заговори по-високо:
— Слушай, Бил. Към теб приближава беда.
Опита се да обясни за експлозията, но връзката беше ужасна.
— Трябва да евакуираш Лий Вининг — каза тя. Вече почти викаше. — Както и всички места за къмпиране.
— Не… рах. Каква евакуация?
Вбесена, Джена затвори очи и пое дъх няколко пъти.
„Може би ако се кача на някой покрив, ще хвана по-добър сигнал.“
Преди да реши какво да прави долови глух тътен. Отначало си помисли, че чува ударите на собственото си сърце. После Нико изскимтя — също го беше чул. Звукът се засилваше. Тя погледна в небето и видя мигащи светлини.
Хеликоптер.
Знаеше, че Бил не би могъл да прати толкова бързо спасителен екип. С опънати до скъсване нерви изгаси фенерчето и изтича до близката стара плевня миг преди хеликоптерът да се появи.
Позна го веднага. Беше същата лъскава черна машина, която бе видяла да се издига от военната база малко преди експлозията.
„Може би са видели пикапа и са избягали от зоната на взрива, но после са се върнали? Но защо?“
Не беше сигурна и затова реши да не се издава. Стигна зейналата врата на плевнята и побърза да се скрие вътре с Нико. Втурна се в тъмното, като спря само колкото да погледне телефона.
Връзката с Бил беше прекъснала и на екрана вече нямаше никакви чертички.
Беше откъсната от света, оставена да се оправя сама.
Стигна отсрещната страна на плевнята и предпазливо надникна през отвора за проветряване. Хеликоптерът се снижаваше към поляната от тази страна. Щом плъзгачите му доближиха земята, от двете му страни наскачаха мъже в черни униформи. Вдигнатият от перките вятър пердашеше яростно храстите около тях.