„Но това, което е постигнал Кътър тук…“
— Не можеш да я оставиш там — настоя той.
— Засега е в безопасност зад решетките с електричество. Ще ѝ дадем още половин час, така че инфекцията да я превърне в нещо по-просто. Тогава ще видиш какъв ще бъде този нов свят за човечеството, когато видът ни е лишен от злокачествения си разум.
Кендъл усещаше как сълзите напират в очите му. Това чудовище щеше да го принуди да гледа какво става с Джена.
— Ти обаче можеш да спреш всичко това — настоя Кътър. — Просто ми кажи името на КНК вида, който носи генетичния ключ за твоята вирусна обвивка. Едно име и край на всичко това. Нататък ще се оправя сам.
Кендъл знаеше, че Кътър ще разплете пъзела, ако се сдобие с последното парче информация.
— Не се бави много. — Кътър махна към екрана. — Имам средство, което да спре онова, което измъчва госпожица Бек, но то трябва да бъде приложено в рамките на един час, или пораженията ще останат трайни.
— Имаш лекарство? — попита Кендъл и преглътна.
— Точно така. — Той погледна към големия хладилник в дъното на лабораторията. — Белтък, който е огледален образ на онзи, който създадох. Способен е да възстанови нанесените от приона поражения, но както казах, времето е ограничено. След определен срок за госпожица Бек няма да има връщане назад.
Кендъл обаче имаше една по-голяма грижа от младата паркова рейнджърка.
— И ако ти дам името, ще ми кажеш как да спра заразата в Калифорния.
Кътър потърка престорено брадичка.
— Аз съм човек на думата си. Такава беше първоначалната ми оферта. Но това бе преди пристигането на госпожица Бек.
— Какво искаш да кажеш?
— Кажи ми онова, което искам, и ще те оставя да избираш. Мога или да те науча как да заличиш ужаса, излязъл на свобода от лабораторията ти… или да спася госпожица Бек. Но не и двете.
Кендъл впери поглед в екрана. Знаеше, че в крайна сметка ще трябва да каже истината на Кътър. Така или иначе кучият син щеше да изтръгне информацията от него.
Обърна се към Кътър и каза със задавен глас:
— Ще ти трябва кръвта на един от антарктическите видове.
— Кой по-точно?
— Volitox ignis.
Този път Кътър го погледна наистина замислено.
— Огнените змиорки. Наистина тежка задача. Трябва да се обадя, преди да е станало твърде късно. Май прибързах с плановете си.
И понечи да се обърне.
— Кътър, ти обеща!
Кътър спря.
— Разбира се, извинявай. Кой цяр искаш? Този за госпожица Бек… или за света?
Кендъл отново погледна екрана и дребната жена, свила се в клетката. В същото време си представи унищожението, разпространяващо се през планините на Калифорния.
„Съжалявам, Джена.“
Обърна се към Кътър.
— Как да убия творението си?
— Решението е съвсем просто. Не си ли се запитвал защо онази биосфера под Антарктида така и не се е разпространила по света? Несъмнено през миналото е имало пробиви, някои групи са се измъквали. Но никога пълно освобождаване. Подозирам, че за целта е необходимо индивидите да са много повече.
Кендъл трескаво затърси отговора. Какво беше уникалното на Антарктида? Какво държеше онзи свят затворен там долу? Соленото море? Ледът? Ниската температура? Вече беше експериментирал с подобни променливи в лабораторията си.
— Опитахме ниски температури, различни степени на соленост, отровни тежки метали като онези, които се срещат в околните океани — призна той. — Нищо не го уби.
— Защото мислиш прекалено ограничено, приятелю — това винаги е било основният ти проблем. Гледаш дърветата и не виждаш гората. Мислиш локално вместо глобално.
Кътър повдигна вежда, сякаш го подканваше.
Кендъл се замисли. „Глобално.“
Накъде биеше Кътър?
И внезапно му просветна.
13:24
Джена разтърка тила си, като внимаваше да не доближава решетките на клетката. Тъпата болка се беше сменила с мускулни спазми, изпращащи горещи вълни от агония през черепа ѝ. Дори очите я боляха и приглушената зелена светлина на гората ѝ се струваше ослепително ярка.
Знаеше какво означават тези симптоми.
„Вече започва.“
Заповтаря като мантра, обзета от страх от онова, което предстоеше.
„Аз съм Джена Бек, дъщеря на Гейл и Чарлз. Живея на ъгъла на улица Д и Лий Вининг Авеню. Кучето ми се казва Нико, рожденият му ден е на…“
Бореше се през болката да задържи всяка частица от самоличността си, изпитваше паметта си за някакви признаци на влошаване.
„Но дали изобщо ще разбера, когато се случи?“
Пое дълбоко дъх, вдиша богатия аромат на джунглата, опита се да се съсредоточи, да изтласка паниката настрана. Навсякъде около нея капеше вода, пърхаха криле, скърцаха клони, шепнеха листа.