Посочи напред и каза:
— Хайде сега да си хванем един волитокс.
17:43
Грей се взираше през бинокъла за нощно виждане към мъжете, работещи върху голямата чиния на акустичното оръдие. Преброи деветима. Преди малко Дилан бе взел други двама и бе тръгнал навътре в пещерната система.
„Лоши шансове… дори с елемента на изненада на наша страна.“
— Готов? — попита високо, за да надвика двигателя.
Ковалски караше ръмжащия транспортьор. Беше се научил да управлява майсторски за краткото време, което им бе нужно да пресекат огромната пещера.
— По-готов няма как да съм. — Гигантът потупа картечницата в скута си, сякаш за да се увери, че си е на мястото.
Грей стисна акустичната пушка, чиято батерия бе почти изтощена от толкова много използване.
Радиостанцията на таблото отново изпращя.
— Докладвай, Маккинън. Ако комуникацията не работи, примигни с фарове, ако ме чуваш!
Ковалски го погледна.
Трето обаждане за три минути.
— Не го прави — каза Грей. — Така само ще засилим подозренията им.
Бившите британски командоси може и да си мислеха, че транспортьорът е изгубил средствата си за връзка — все пак се случваше антените да излязат от строя по време на битка, — но Грей подозираше, че последното обаждане е еквивалент на хвърляне на стръв. Би било крайно необичайно оборудването им да приема обаждания, но да не може да предава.
„Засега по-добре да се правим на глухи и тъпи.“
— Стават неспокойни — отбеляза Ковалски.
Нямаха друг избор освен да продължат мълчаливо, затаили дъх, в очакване на неизбежното.
И тогава се случи.
Светът експлодира, закрещя към тях с такава сила, че предното стъкло започна да вибрира. Грей имаше чувството, че забиват в ушите му ледени шипове. Периферното му зрение се стесни. В гърлото му се надигна жлъч.
Светът от другата страна на тресящите се прозорци сякаш се взриви. Създания се втурнаха да бягат от какофонията. Други изскочиха от скривалищата си, пълзяха, подскачаха. Огромен пахицерекс се понесе с грохот покрай тях, но се превърна в размазано петно, защото очите на Грей започнаха да се пълнят със сълзи. Вече не можеше да различава подробностите, виждаше само вълната, бягаща от акустичния удар.
„Не издържам…“
До него Ковалски клюмна над кормилото.
Останал без водач, транспортьорът намали и спря.
Грей падна настрани. Една последна тревога го преследваше, докато светът потъваше в мрак около него.
Тревога не за себе си, а за другите.
„Джейсън, дано да си стигнал онази подстанция.“
17:44
„Спри…“
Джейсън висеше по средата на стената, преметнал ръка през забитата в скалата скоба. Другата ръка обгръщаше главата му в опит да блокира звука и да не позволи на черепа му да се разцепи. По горната му устна се стичаха сополи, примесени със сълзи.
В далечината блестеше ярка звезда, бележеща лагера на Дилан Райт. Докато се изкачваше, Джейсън често бе поглеждал натам, разтревожен, че британците ще приключат с работата си и ще активират акустичното оръдие преди групата му да стигне до изолираната подстанция.
И преди секунди най-лошите му страхове се сбъднаха.
Долу в пещерата светеше и една по-малка звезда — транспортьорът, овладян от Грей. По време на изкачването Джейсън бе наблюдавал бавното му движение, но сега видя, че е спрял. Дори не можеше да си представи силата на акустичния залп на такова малко разстояние.
Трябваше да напрегне всичките си сили, за да погледне нагоре. Стела и баща ѝ бяха на метри над него. На колана на професора висеше фенерче. След като акустичната пушка се изтощи, то бе единственият им източник на светлина. Стела го беше намерила в раницата си и го бе дала на баща си, за да вижда по-добре скобите на стълбата.
Това беше грешка.
Звукът спря така внезапно, както беше започнал. Хванат неподготвен, Джейсън се подхлъзна и за един изправящ косата миг увисна над пропастта. Задъхан, той отново намери опора и се вкопчи с две ръце в скобата. Сякаш звукът го бе приковал към стената, а след замлъкването му тялото му беше отскочило назад.
Знаеше, че това е само илюзия на претоварените му сетива, но въпреки това остана вкопчен в скобата още няколко секунди, преди да погледне нагоре.
Стела го гледаше, осветена от фенерчето на баща си.
— Добре съм — каза той. Ушите му още пищяха и той отговаряше само на загрижената ѝ физиономия.
Нещо профуча над нея покрай стената.
Хастакс.
Създанието все още бе в паника от шума и се хвърли към най-близката си цел, дразнещата ярка светлина, нахлула в територията му. Полетя надолу и перна професора — достатъчно силно, за да го изхвърли от скобите.