Джейсън гледаше като на забавен кадър как бащата на Стела се преметна без нито звук покрай него и изчезна в мрака, подобно на падаща звезда.
Стела извика от мъка и протегна ръка, сякаш беше готова да скочи след баща си.
— Стой! Аз ще сляза! — Започна да се спуска бързо, макар че не таеше надежди. — Съжалявам, Стела, но трябва да стигнеш до станцията. Взриви бомбите.
Но дали вече не беше късно?
Бърз поглед надолу му показа, че миграцията вече е в ход, осветена от отделни петна биолуминесценция. Създанията бягаха от източника на звука. Дори този краткотраен удар можеше да има ужасни последици. Паниката тук неизбежно щеше да се предаде нататък и да се усили в дългия тунел към изхода като лавина.
Джейсън погледна към далечните светлини на лагера на Райт. Едно беше сигурно. „Този удар няма да е единственият.“ С всяко изсвирване на онзи рог паниката щеше да се засилва. Ако изходът не се запечаташе, светът горе беше обречен.
— Чакай! — извика през сълзи Стела. — Не мога…
Джейсън нямаше време за спорове.
— Трябва!
— Чуй ме, по дяволите!
Той спря и погледна към нея.
— Аз… не знам кода — изплака тя. — Само баща ми го знае.
Джейсън не беше помислил за такава възможност. Беше приел, че тя също знае паролата. Погледна надолу към малката светла точка в подножието на стълбата. Затвори очи за момент, за да се успокои, после ги отвори.
— Въпреки това продължавай нагоре. Приготви каквото има да се приготвя. Ще дойда колкото се може по-скоро.
— Добре — с тих треперещ глас каза тя.
„Добре.“
Стела нямаше какво да направи горе, но Джейсън не искаше да вижда баща си — не и в състоянието, в което очакваше да го намери.
Забърза надолу, като се молеше баща ѝ да е все още жив.
29.
30 април, 13:45
Рорайма, Бразилия
Джена отскочи. Писъкът замря в гърлото ѝ, докато се мъчеше да проумее какво се е приземило пред нея. Кльощаво момче на десет или единайсет, с черна коса и ярки сини очи. Беше босо, по къси панталони, тениска и елек за сафари.
Момчето я сграбчи за ръката и я дръпна да го последва.
— Ела…
В другата си ръка държеше дълъг жълт остен.
Насочи остена към гигантската папрат, която отново бе започнала да развива листата си и да скрива огромния звяр от другата страна.
Мегатерият отново стъпи на четири лапи. Раменете му се снишиха и космите по врата и гърба му настръхнаха. Козината му бе на черни и кафяви ивици, идеален камуфлаж в сумрачната първобитна гора.
Създанието оголи дългите си остри зъби.
Момчето натисна копчето на остена и между двата контакта затанцуваха ярки искри: уредът явно бе много по-силен от стандартните остени.
Очите на мегатерия се присвиха. Огромните остри като бръснач нокти потънаха в меката пръст на гората.
Момчето отново задърпа Джена и тя заотстъпва с него.
Звярът ги последва, като се движеше бавно и не скъсяваше дистанцията. Поне засега. Джена се огледа. От двете им страни пращяха клонки и шумоляха листа.
Този звяр не беше единственият тук.
Двамата забързаха обратно към покритата с чакъл поляна. Трите клетки в центъра бяха заключени и с пуснато по тях електричество. Нямаше как да се скрият в тях.
Въпреки това момчето продължи да отстъпва, докато гърбовете им почти опряха клетките. Така поне бяха защитени от атака в гръб.
И може би клетките не бяха единственото нещо, предлагащо защита.
Мегатерият стигна края на поляната и спря. Ноктестата му лапа се дръпна предпазливо от чакъла. Дали се страхуваше да излезе на открито, или имаше някакъв спомен, някакво предупреждение за стара болка? Личеше си, че е разпознал остена.
Момчето леко завъртя глава и погледна клетките.
И над трите светеха червени светлини.
Момчето се намръщи — явно не беше очаквало това. Погледна към зеления балдахин. Клоните на дърветата се свеждаха ниско и лесно можеха да се достигнат, ако успееш да се покатериш върху клетките.
— Там ли искаш да идеш? — попита Джена, без да е сигурна доколко момчето говори английски. — Горе на дърветата?
Момчето кимна. Разбираше я, но в очите му се четеше страх.
Несъмнено го беше правило и преди, беше се научило да изследва тази гора от безопасно разстояние. Горе, където клоните бяха по-тънки, големите хищници не можеха да го достигнат. А по-дребните можеха да бъдат държани на почетно разстояние с помощта на остена.
Добра стратегия за измъкване, но едва ли се нуждаеха от клетките, за да се възползват от нея.
Джена посочи оплетените лиани наблизо — едни от многото, висящи от клоните.
— Можем да се покатерим по тях.
— Не — каза момчето.
Наведе се, взе едно камъче и го метна към лианата. На мястото на удара растението сякаш стегна мускул и се появиха криви тръни, блестящи от мъзга.