Сега Грей стоеше тук и се мъчеше да открие онзи вбесяващо корав мъж в крехката фигура в двора. Зяпна, когато видя изпъкналите ребра, провисналата кожа, ясно очертаващия се под кожата гръбнак. Това не беше дори сянка на някогашния му баща, а обвивка, напълно изпразнена от възрастта и заболяването.
Грей пристъпи към баща си и нежно постави ръка на рамото му.
— Татко, достатъчно.
Баща му го погледна с изненадващо ясни очи. За съжаление в тях гореше онзи стар гняв.
— Тези храсти трябва да се подкастрят. Съседите вече се оплакват. Майка ти…
„Е мъртва.“
Грей сподави жегналото го чувство за вина и продължи да държи здраво баща си за рамото.
— Аз ще го направя, татко.
— Ами училището?
Грей спря за момент, докато се намести във времевата рамка на стареца, след което каза успокоително:
— Ще го направя след училище. Добре.
Огънят в замъглените сини очи утихна.
— Гледай да го направиш, момче. Един мъж е толкова добър, колкото е добра думата му.
— Ще го направя. Обещавам.
Грей го поведе към верандата и кухнята. Движението, топлината и по-ярката светлина сякаш бавно помогнаха на баща му да се освести.
— Грей, какво правиш тук? — попита той, сякаш го виждаше едва сега.
— Просто наминах да видя как си.
Кокалеста длан потупа ръката му.
— Тогава какво ще кажеш за една бира?
— Друг път. Трябва да се връщам в Сигма. Дългът зове.
Което си беше вярно. Кат го беше хванала на излизане от апартамента и го бе помолила да иде при нея в централата на Сигма във Вашингтон, но след като ѝ обясни положението с баща си, му даде малко време. Въпреки това той бе доловил тревогата в гласа ѝ и не искаше да я разочарова.
Обърна се към Кени.
— Ще го кача в спалнята. След епизоди като този обикновено спи спокойно до сутринта.
„Дано.“
— Но, Грей, това не е всичко. — Кени понижи глас. — Не мога да правя това всяка нощ. Всъщност вече говорих с Мери по въпроса.
Грей се раздразни, че са разговаряли без него. Мери Бенинг беше сестрата, която наглеждаше баща им през деня. Нощите се поемаха предимно от Кени, като Грей помагаше, когато може.
— И какво мисли тя?
— Трябват му денонощни грижи и предпазни средства. Аларми. Вратички на стълбите. Или…
— Или да му намерим дом.
Кени кимна.
„Но това е домът му.“
Кени явно разчете покрусата му.
— Не е нужно да решаваме веднага. Засега Мери ми даде телефоните на няколко сестри, които могат да поемат нощните смени. Мисля, че и двамата се нуждаем от почивка.
— Добре.
— Аз ще уредя всичко — каза Кени.
Грей изпита леко подозрение — помисли си, че внезапната инициативност на брат му е предизвикана повече от желанието да си измие ръцете и да избяга обратно в Калифорния. Но в същото време си даваше сметка, че той вероятно е прав. Трябваше да се направи нещо.
Докато Кени водеше баща им към стълбите и спалните горе, Грей извади телефона си и набра централата на Сигма. Свърза се с Кат почти незабавно.
— Тръгвам.
— По-добре побързай. Положението се влошава.
Грей погледна към стълбите.
„Със сигурност се влошава.“
23:53
Грей стигна до централата на Сигма за петнайсет минути, като изцеждаше всички сили на своята „Ямаха“ по пустите улици, колкото преследван от призраците зад себе си, толкова и привличан от спешното повикване във Вашингтон. Би могъл да намери извинение и да не отиде, но в апартамента му го очакваха само тревоги. Дори леглото му беше студено и празно, тъй като Сейчан още беше в Хонконг и работеше с майка си върху проект за набиране на средства за бедните момичета в Югоизточна Азия.
Така че за момента трябваше просто да не спира.
Веднага щом вратата на асансьора се отвори на подземните нива на Сигма, Грей излезе в коридора. Централата заемаше отдавна изоставени бункери от Втората световна война и противоатомни убежища под Смитсъновия замък. Тайното място до Националната алея осигуряваше на членовете на Сигма бърз достъп както до коридорите на властта, така и до множеството лаборатории и изследователски материали на института.
Грей тръгна към нервния център на централата — и към ума, който движеше информационната мрежа и комуникациите на Сигма.
Кат явно бе чула приближаването му и излезе да го посрещне в коридора. Въпреки че бе полунощ и бе прекарала дълъг ден, тя бе облечена в безупречна тъмносиня морска униформа. Късата ѝ кестенява коса бе прибрана на спретната момчешка прическа, но иначе в Кат нямаше нищо момчешко. Тя му кимна с твърд и съсредоточен поглед.