Осъзна грешката си.
Не страхът беше задържал глутницата.
Зверовете бяха чакали електричеството да бъде изключено без вероятност да го включат отново, като използваха момчето като индикатор. Знаеха, че докато то е горе, могат да атакуват без страх, че токът ще ги удари.
— Йори! Скачай!
Джена отвори вратата миг преди ленивецът да удари клетката от другата страна. Претърколи се вътре и затръшна вратата. Йори подскочи нагоре, хвана се за един клон и се покатери майсторски на него.
Долу ленивецът удари трите клетки и ги разтресе. Звярът изрева, ноктите му сграбчиха горния ръб, за да преобърнат клетките. Ако те паднеха с вратите надолу, Джена щеше да остане в капан.
— Джена!
Йори протегна ръка надолу и пусна остена. Вместо да мине между пръчките, той падна накриво и се затъркаля по наклонената стена, като се озова точно между лапите на гиганта. Джена се хвърли към него, сграбчи дръжката, насочи върха към гигантския ленивец и го смушка в подмишницата, където имаше най-малко козина. Контактните върхове засъскаха по кожата му.
Мегатерият изрева, дръпна се назад и клетката се изправи. Създанието се обърна настрани и се отпусна на четири лапи, облиза нараненото място и се отдалечи.
Джена отново изскочи от клетката и размаха остена, като се мъчеше да обхване цялата поляна.
Мегатерият, който още беше на поляната, я изгледа свирепо, оголил зъби, но след малко също се оттегли в сенките. В очите му се четеше ярост, обещание, че това не е свършило.
Джена се възползва от моментното затишие да се покатери по вратата на покрива на клетката и да скочи на клона при Йори.
— Следвай ме — каза момчето. — Много внимателно.
Йори я поведе нагоре в зеления балдахин от яките клони към по-тънки, които се огъваха под тежестта му. След като прецени, че са достатъчно високо, продължи по маршрут към далечния портал на това ниво. Джена си помисли, че момчето явно има някакъв начин да мине през него.
„А после какво? — запита се тя. — Пак ще си остана затворена на този остров в небето, докато вирусът разяжда съзнанието ми.“
Засега пропъди тези мисли. Всяко нещо с времето си.
Йори следваше път, който очевидно му беше познат — знаеше кои клони са достатъчно близки, за да се прехвърля от дърво на дърво, и по кой мост от лиани да мине, като се държи за тях. Продължиха напред през зеленината.
— Не! — предупреди я Йори и я спря да не направи лесния скок до следващото махагоново дърво. Посочи едно гнездо от другата страна на ствола. — Оси.
Джена кимна. Не беше в настроение да я жилят.
Йори я поведе по по-труден път, но тя продължи да гледа. Малка лястовица се стрелна между клоните и приближи прекалено до бръмчащото гнездо от клечки и кал. От него излетя рояк и се нахвърли върху нея. С всяко ужилване полетът ѝ ставаше все по-хаотичен, докато не падна на земята, облепена от насекомите.
— Отровни ли са? — обърна се Джена към Йори, който беше забелязал вниманието ѝ.
— Не. — Той продължи по гъстата мрежа от лиани, като балансираше с разперени настрани ръце. — Жилят с… — Не успя да се сети за думата и накрая се потърка по корема. — Сокове, които стопяват храна.
Джена погледна по-предпазливо гнездото.
„Храносмилателни сокове.“
Значи жилата им произвеждаха вещества, подобни на отровата на паяк.
— Изяждат те отвътре — каза Йори, сякаш това бе нещо съвсем нормално.
Продължиха мълчаливо още двайсетина метра, придружени единствено от песента на птици и крясъка на папагали от по-горното ниво на тази градина. После Джена чу тихо мяукане, което идваше някъде отляво. Жалният вик привлече вниманието ѝ.
— Не — отново я предупреди Йори. — Опасно е.
Искаше ѝ се да го послуша, но звукът идваше отблизо, от съседното дърво. Джена се прехвърли от другата страна на ствола и побутна един клон, за да го махне от лицето си.
Отне ѝ доста време да различи източника на тихия плач. От отсрещните клони висеше мрежа от лиани. Зърна едва доловимо движение, някакъв пухкав крайник колкото ръката на дете, който я приканваше, умоляваше я. Закривени нокти се подаваха и скриваха, повече от болка, отколкото съзнателно. Джена проследи с поглед ръката до тялото с големината на мече, уловено в лианите. Дори от това разстояние виждаше тръните, капките алена кръв. Тялото се размърда и лианите се стегнаха, изтръгвайки още един писък от малкото създание.
Сърцето я заболя от гледката.
Йори дръпна ръката ѝ и клонът, който държеше, се върна на мястото си.
— Законът на джунглата — каза той.
Личеше си, че се опитва да го каже храбро, сякаш искаше да ѝ покаже някакъв урок, който е научил, но въпреки това изглеждаше натъжен.