— И сега какво? — попита Ковалски.
Грей погледна към огромната пещера и каза:
— Пази форта. — Двамата избягали войници можеха да се опитат да превземат обратно базата. — Аз отивам за Райт.
Ковалски вдигна картечницата и скочи на земята. Посочи с дулото големия транспортьор.
— Време е да сменим колите. Имаме да пресичаме река, ако искаме да стигнем до Задния изход.
Умно решение. Грей си спомни как при моста един от командосите изрази загрижеността си, че коварното течение може да завлече на дъното по-малкия транспортьор. Голямата машина имаше повече шансове да преодолее препятствието.
— После — каза той. — Пази тук.
— Ти се пази. — Ковалски погледна към тунела. — Няма да свариш онези копелета със свалени гащи. Не и втори път. Особено оня Райт.
Грей мълчаливо се съгласи и махна тапите от ушите си.
Номерът им бе минал идеално. Когато видя лагера, беше използвал вградения в акустичната пушка микрофон, за да подслуша разговора на войниците. Чу Райт да говори с някого по радиостанцията. Можеше да слуша само думите на командоса, но беше ясно, че Райт е получил нови заповеди и трябва да свърши нещо важно, преди да се изнесе с отряда си.
Каквато и да бе задачата му, Грей възнамеряваше да го спре.
Освен това бе подслушал плановете на врага да използва акустичното оръдие срещу приближаващия транспортьор — да проснат пътниците в безсъзнание и да превземат машината. Затова двамата с Ковалски си намериха тапи за уши и заглушаващи слушалки. Тук долу транспортьорите имаха преносими акустични оръдия и тези предпазни средства вероятно бяха стандартна екипировка.
Затова не беше трудно да се престорят на обезвредени и проснати в седалките — а и акустичната атака бе свирепа въпреки взетите мерки. Номерът мина и накара противника да свали гарда. Когато бившите британски войници приближиха, ликуващи от „победата“ си, Грей и Ковалски откриха огън от двете врати и изненадаха противника.
Но с това уловката им приключи.
Райт несъмнено бе чул кратката престрелка и щеше да го очаква.
„Така да бъде.“
Докато вървеше към тунела, Грей погледна надясно към малката светлина високо на стената. Джейсън и останалите би трябвало да са стигнали до подстанцията. Беше очаквал да чуе разтърсващия взрив на противобункерните бомби.
Но все още нямаше нищо.
„Защо се бавят толкова?“
17:53
Джейсън скочи от последната скоба и се втурна към слабата светлина. Беше се спуснал максимално бързо в тъмното и на два пъти едва не падна, но сега не беше време за предпазливост.
Затича се през тинята и мъха към тялото на Харингтън. Професорът лежеше по гръб, с отворени изцъклени очи. От ъгълчето на устата му се стичаше струйка кръв, едната му ръка бе счупена и огъната под неестествен ъгъл под него.
„Господи…“
Джейсън падна на колене в дълбоката до глезена слуз. Докосна рамото на Харингтън и посегна да затвори очите му.
„Съжалявам.“
И тогава очите трепнаха и проследиха движението на пръстите му. От лявата ноздра се изду малко кърваво мехурче.
„Жив е!“
Но Джейсън знаеше, че това няма да продължи дълго. Твърдата бучка на врата му приличаше на счупване.
— Професоре…
Бледите устни на Харингтън се раздвижиха, но от тях не излязоха думи.
На Джейсън никак не му се искаше да го тормози в последните мигове от живота му, но ситуацията беше ужасна, нуждата — твърде голяма. Той докосна бузата на Харингтън.
— Професоре, трябва ни кодът. Можете ли да говорите?
Харингтън го погледна. В очите му се четеше страх — но не за самия него. Погледът му се обърна нагоре към далечната подстанция, към дъщеря му.
— Разбирам — каза Джейсън. — Не се безпокойте. Стела стигна благополучно до станцията.
Не беше сигурен в това, но лъжа, която носи утеха, не можеше да е грях.
При тези думи безпокойството на професора намаля и тялото му се отпусна върху меката настилка. Сигурно беше останал жив благодарение на гъстата влажна растителност, покриваща каменния под.
— Кодът, професоре — умолително повтори Джейсън.
В отговор Харингтън кимна едва-едва; Джейсън долови движението само защото ръката му бе върху бузата на професора. Опита се да го накара да говори, но погледът на Харингтън така и не се откъсна от светлината на далечната станция, където беше обичната му дъщеря.
Накрая от стареца се изтръгна нещо като въздишка и той си отиде донякъде спокоен, отнасяйки тайните си със себе си.
Джейсън се изправи, победен и покрусен.
„Нищо повече не мога да направя…“
31.
30 април, 13:58
Рорайма, Бразилия
— Виждам димен стълб — каза сержант Суарес от пилотската кабина. — Издига се от платото.