— Давай — каза тя и му махна да продължи. Дори езикът ѝ бе станал тромав и тежък, отказваше да образува думи без съзнателно усилие.
Отново опита мантрата си, за да продължи да се движи като преди.
„Аз съм Джена Бек, дъщеря… дъщеря на…“ Тръсна глава, за да разпръсне мъглата. „Имам куче.“
Представи си черния му нос, винаги студен, винаги любопитен.
„Нико…“
Острите уши.
„Нико…“
Очите — едното синьо-бяло, другото кафяво.
„Нико…“
Засега това бе достатъчно.
Фокусира се върху момчето и започна да повтаря движенията му — по-добре беше да имитира, отколкото да мисли. Момчето бавно се отдалечаваше. Джена вдигна ръка да го повика, но беше забравила името му. Примигна — и си го спомни, името изникна, но тя се боеше, че ако мъглата продължава да се сгъстява, скоро няма да различава нищо в нея.
Отвори отново уста да го извика, но някой друг я изпревари и изкрещя:
— ЙОРИ!
14:06
Кътър извика отново. Вече прегракваше.
Беше чул експлозията, видя и някакъв странен самолет да прелита над дупката, след което избухна стрелба. Чувстваше, че светът му се срутва около него, но точно в този момент това нямаше никакво значение.
— Йори! Къде си?
Бяха стигнали края на спиралната рампа и се движеха по дългия чакълен път през гората. Рахеи водеше, метнала на рамо пушка със зашеметител. Другите петима, всичките тежковъоръжени, го бяха обградили отстрани и отзад. Кътър носеше и дистанционното за мунициите, погребани под дъното на дупката. Това бе план за непредвидени случаи, ако му се наложи да разчисти това място, но в момента го възприемаше по-скоро като акт на отмъщение.
„Ако тези зверове направят нещо сина ми…“
— Йори!
И тогава някъде отляво се чу слаб вик.
— ПАПА!
— Това е той! Жив е!
Изпълни го невъобразима радост — придружена с известен ужас. Не можеше да позволи на сина му да се случи нещо лошо.
Рахеи посочи към гората, откъдето бе долетял гласът на сина му. Ако някой можеше да го намери, това беше тя — тя беше един от най-добрите ловци на света.
Рахеи поведе, без да намалява темпото заради останалите — а и Кътър не би позволил да го направи.
— Папа!
Този път гласът идваше по-отблизо.
Рахеи се втурна напред и една кльощава фигура скочи от дърветата в ръцете ѝ. Тя завъртя Йори в кръг, после го пусна на земята и го прегърна силно.
Кътър падна на колене и разпери ръце.
Йори изтича при него и скочи в прегръдката му.
— Много съм ти ядосан, момчето ми. — Но въпреки това прегърна сина си още по-силно и го целуна по темето.
От същото дърво слезе и Джена — всъщност падна последните два метра, но все пак се приземи на крака.
Рахеи беше готова да я зашемети, но Кътър знаеше, че Джена няма вина за станалото. Всъщност по-скоро беше спасила живота на Йори. Така че отиде при нея и също я прегърна. Усети как тялото ѝ се стяга от допира му.
— Благодаря — каза ѝ тихо.
След като я пусна, тя преглътна и го погледна, сякаш се опитваше да каже нещо. Кръвясалите ѝ очи се стрелкаха към гората.
Почти си беше отишла.
„Съжалявам…“
— Вземете я с нас — каза той. Не заслужаваше да умре тук долу, вече не. — Да побързаме. Ще минем по тайните тунели до гората. Не знам какво става горе, но мисля, че сме разкрити.
Рахеи отново поведе, като наложи бързо темпо.
Пътят се появи пред тях, но преди да успеят да излязат на него, мъжът отляво на Кътър рухна и главата му се килна назад. Гърлото му беше прерязано до кост. Кръвта му опръска клоните, докато падаше.
Нещо удари Кътър отзад, вдигна го във въздуха и го запрати във въздуха. Той прелетя няколко метра, падна и се претърколи през един бодлив храст. Зърна космато туловище да профучава покрай него. Изтъркаля се настрани и остана да лежи, когато стрелбата избухна от всичките му страни. Куршумите раздираха папрати и се забиваха в дърветата, но от нападателите вече нямаше и следа.
Кътър седна и се огледа.
„Какво стана, по дяволите?“
— Йори… — със запъване каза Джена. — Взеха го.
Кътър скочи на крака и се заоглежда.
Синът му наистина беше изчезнал.
Рахеи застана до него, изпълнена с ледена ярост.
— Къде? — Кътър се обърна към Джена. — Накъде тръгнаха?
Джена посочи най-тъмната част от гората, където древната джунгла допираше стените на дупката.
— Пещерите…
Мегатериите бяха пещерни обитатели и използваха яките си нокти, за да изкопаят дупки и леговища.
Без нито дума Рахеи хукна натам. Презрението ѝ към всички останали беше очевидно. Възнамеряваше да поеме нещата в собствените си умели ръце. Дори това да означаваше ново затриване на изчезналия вид.