„Не…“
Отскочи от трупа, внезапно осъзнал истината.
Не царицата се движеше.
А нещо вътре в нея.
Сякаш за да го докаже, един тлъст сив плужек изпълзя от цепка на хрилете и тупна тежко на брега.
Задавен от ужас, Дилан заотстъпва заднешком от трупа, чиито хриле и зейнала паст забълваха още гърчещи се нимфи. Излизаха дори от ноздрите.
Явно след бягството си от гнездото бяха потърсили майка си и се бяха скрили в нея, за да се спасят в сигурно убежище от акустичното оръдие. Възрастните бяха неуязвими за подобни атаки, вероятно защитени от биоенергии, и защитаваха малките си по време на опасност. Дилан знаеше, че някои видове риби и жаби могат да носят малките си — но никой не беше подозирал, че същото важи и за волитокса.
Освен това беше наясно какво ги е накарало да се размърдат.
„Аз…“
Погледна през рамо към акустичното оръдие. Спомни си колко беше разбунено гнездото от отзвука на голямото оръдие. Когато бе активирал по-малкото, инфразвукът му несъмнено бе раздразнил ордата, криеща се в безжизненото тяло.
Дилан знаеше какво предстои, предвестник на какво е тази активност.
Нимфите вече се бяха изсипали в реката и по брега, няколко подскачаха към него. Дилан отстъпваше и се защитаваше с приклада на автомата, докато не стигна до акустичното оръдие.
Грабна чинията от камъка, вдигна я пред гърдите си като щит и я обърна към ордата — и точно навреме. Нимфите го връхлетяха — истинска месоядна вълна на отмъщение.
Той остана на място, вдигнал акустичното оръдие пред себе си. Нимфите се замятаха и заотстъпваха. Някои потърсиха отново спасение в майка си и се забиха в мъртвата ѝ плът, други избягаха обратно в реката от непоносимия инфразвук.
Дилан въздъхна с облекчение — и в същия миг в тунела изтрещяха два изстрела.
Първият прекъсна захранващия кабел на оръдието.
Вторият раздроби коляното на десния му крак.
Оръдието замлъкна в ръцете му и Дилан тежко падна на земята. Обърна се и видя американеца до купчина камъни, вдигнал димящото си оръжие.
За първи път виждаше лицето на противника си.
„Не, не за първи път“ — внезапно осъзна той, спомняйки си лицето, което го гледаше през един прозорец в централата на АИОП.
— Това ти е за доктор Лусиъс Рафи — викна мъжът.
18:19
„Достатъчно…“
Все още замаян и почти оглушал от акустичната атака, Грей се обърна и остави Райт да кърви на пода на пещерата — но не и преди да види как няколко от месоядните плужеци се хвърлиха към гърдите и корема му.
Райт успя да отбие няколко от гръдния си кош, но когато се опита да хване един на корема си, ръцете му бяха прекалено окървавени и кожата му димеше от разяждащите киселини. Не успя да хване навреме създанието и то се заби в него и изчезна като червей в гнила ябълка.
Райт изкрещя и се загърчи върху скалата.
Грей се обърна и забърза към Колизея, преследван от писъците на мъжа, които скоро замлъкнаха.
Ковалски го чакаше в кабината на големия транспортьор. Грей се качи с мъка по веригата и седна до него.
— Свърши ли се? — попита Ковалски и превключи на скорост. Двигателите изръмжаха.
— Засега.
— Тук всичко беше тихо… с изключение на малко писъци в тъмното. Май това място се погрижи за онези двамата вместо нас.
„Както и за Райт.“
Разтревожен за Джейсън и другите, Грей посочи светлините горе на стената. Не искаше да остава тук.
— Давай към Задния изход.
18:22
Джейсън се наведе над контролната конзола на подстанцията. Стела стоеше зад него, обгърнала тялото си с ръце, с насълзени очи. Час по час поглеждаше към прозореца и Колизея зад него.
След като се качи, Джейсън ѝ каза за случилото се с баща ѝ. Тя само кимна — очакваше лошата новина. Оттогава почти не бе продумала.
— Кажи ми за кода — каза той. Трябваше му помощта ѝ, ако искаше да реши тази главоблъсканица. — Знаеш ли дали паролата трябва да е с определена дължина? Системата прави ли разлика между главни и малки букви?
Взираше се в екрана. Вече се бе опитал да хакне системата, но непрекъснато се натъкваше на сложни защитни стени. Мерките за сигурност бяха непробиваеми. Без софтуера за разшифроване на Сигма опитите да влезе бяха изгубена кауза.
Трябваше да разбере кода.
Накрая Стела заговори.
— Ако тази система е като другите в станцията, паролата може да бъде с произволна дължина. Но трябва да има главни и малки букви, както и поне едно число и символ.
Такъв бе обичайният протокол.
— Знаеш ли някоя от старите пароли на баща си? — попита той. Много хора използваха една и съща парола за удобство.