— Не. — Стела пристъпи към него. — Той не те ли насочи по някакъв начин?
Джейсън погледна разтревоженото ѝ лице.
— Беше по-загрижен за теб. Мисля, че издържа само докато се увери, че си в безопасност.
По бузата ѝ най-сетне се търкулна сълза, но тя бързо я избърса.
— Ами ако не е било за мен, за моята безопасност?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами ако паролата е свързана с мен? Може би това се е опитвал да ти каже.
Джейсън се замисли. Мнозина използваха пароли, свързани по някакъв начин с важни за тях хора. Професорът определено обичаше дъщеря си.
— Да опитаме.
Написа „Стела“ и опита различни комбинации, изискващи числа и символи, но възможностите бяха твърде много и разнообразни.
Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи.
— Кажи ми за баща си. Що за човек беше той?
Странният въпрос малко я смути.
— Той… беше умен, обичаше кучета, държеше на детайлите. Вярваше в реда, в структурата, всяко нещо трябваше да си е на мястото. Но когато обичаше нещо… или някого… го правеше с цялото си сърце. Никога не забравяше рождени дни или годишнини, винаги пращаше подаръци.
Спомените постепенно стопляха студената мъка в гласа ѝ.
Джейсън потърка брадичка.
— Щом е бил толкова подреден, вероятно е избрал за парола нещо чудато. Нещо практично и в същото време важно за него. — Обърна се към Стела. — Като рождения ти ден.
— Може би…
Джейсън се наведе над клавиатурата и я погледна. Тя му каза рождения си ден и той го вкара, като използваше европейския ред за изписване на дати.
Пръстът му увисна над клавиша за въвеждане.
— Паролата има малки и големи букви, числа и един препинателен знак.
Ръката на Стела намери неговата и я стисна с надежда.
Джейсън натисна клавиша.
На екрана се появи същото съобщение за грешка.
— Не е това — каза той.
Но не беше толкова сигурен. Струваше му се, че е на прав път.
Опита американския ред.
Отново неуспех.
— Май е по-добре просто да се откажем — примирено рече Стела.
Джейсън се замисли. Представи си вълната, която бе видял долу, понесла се след първия акустичен удар от лагера на Райт. Вълната от паника, понесла се устремно към станцията.
„Но може и да греша… може би едно включване не е достатъчно.“
А засега акустичното оръдие продължаваше да мълчи.
Това несъмнено беше добър знак.
18:23
Дилан Райт лежеше в локва от собствената си кръв, разкъсван от болка, едва способен да помръдне. Усещаше как нимфите се гърчат вътре в него.
„Превърнах се в тяхно гнездо.“
Други също се хранеха с него, забиваха се в краката му, в ръцете, в лицето. Пълзяха под дрехата му, забиваха се през кожата му и влизаха през всеки отвор.
Трите останали пръста на дясната му ръка стискаха малко устройство. Беше го извадил от колана си малко след като беше изоставен тук. Сигурно беше изгубил съзнание за няколко минути, но смъртта нямаше да го отнесе.
Още не.
„Не и докато не направя каквото трябва.“
Палецът му намери копчето за включване на голямото акустично оръдие и го натисна.
В далечината светът започна да вие, оплаквайки собствената си гибел.
„Щом трябва да умра така, нека адът отнесе и цялата земя с мен.“
18:25
Грей запуши уши от акустичната атака, започнала от мястото, от което бяха тръгнали, и изрева:
— Обърни!
Ковалски беше спрял транспортьора на брега на реката, недалеч от взривения мост. Почти бяха стигнали до подстанцията.
„Какво става, по дяволите?“
Дори от такова разстояние канонадата блъскаше всичко и всеки в машината.
Малко по-рано бяха претърсили транспортьора за защитни средства, но откриха единствено меките тапи за уши и бързо си ги сложиха. Сигурно работещият върху оръдието екип беше взел по-надеждните слушалки.
— Няма да стигнем до лагера без по-добра защита — каза Ковалски. — Докато се доберем дотам, ще ни изтекат очите, ако не и мозъците.
Грей знаеше, че партньорът му е прав. Загледа се през реката към светлините на Задния изход.
„Значи всичко зависи от теб, Джейсън. Ти трябва да затапиш това място.“
— Какво правим? — попита Ковалски.
Грей обмисли възможностите.
— Сещам се за един заглушител, който сме пропуснали.
— Какъв?
Грей се надигна, бръкна под седалката и извади нещо.
Ковалски кимна.
— Това трябва да свърши работа.
„Да се надяваме, че и Джейсън е толкова находчив.“
18:26
Стъклата се раздрънчаха и подът започна да вибрира от воя на акустичното оръдие. Стела и Джейсън стояха до прозореца и се взираха през Колизея към светлината до отсрещната стена.