„Нима Грей не е успял да спре Райт?“
Някой бе включил отново голямата чиния.
— Виж долу — каза Стела. — От другата страна на реката има транспортьор.
Джейсън вече беше забелязал двата лъча под тях.
„Но дали са приятели, или врагове?“
Отговорът не беше толкова важен, колкото спирането на ужасния звук, който гонеше обитателите на този свят към повърхността — или от запушването на другия изход.
Джейсън се върна при конзолата. На екрана още примигваше в червено съобщението за грешка от последния му опит с рождения ден на Стела. Не беше опитвал нищо друго — изпитваше смътна увереност, че е прав за паролата.
„Какво пропускам?“
Бързо опита други варианти. Януари се превърна в Ян, 17 — в 17-и. Опита на латински и гръцки — Харингтън все пак ги беше учил.
„Нищо, нищо и пак нищо.“
Джейсън стовари юмрук върху конзолата.
— Има ли нещо около рождения ти ден, което пропускаме?
Стела поклати глава.
— Не се сещам.
Джейсън се помъчи да се съсредоточи, което бе особено трудно поради приглушения писък на акустичното оръдие.
— Според думите ти — каза той — баща ти е държал на детайлите и не си е падал по прищевките.
— Да — каза тя. — Може би с изключение на това място. Антарктида. За него дъното на света винаги е било вълшебно място.
„Вълшебно като дъщеря му…“
И тогава му просветна.
„Разбира се!“
Хората често използваха прост трик, за да направят очевидните пароли по-сложни и в същото време да запазят простотата или значението им. Това решение би допадало особено на някой, чиято единствена прищявка е Антарктида, земята на дъното на света.
Джейсън въведе новата парола.
Екранът светна в зелено.
— Успя! — възкликна Стела.
Джейсън се взираше в приетия код.
Рожденият ден на Стела, но написан наопаки — по същия начин, по който човек трябва да обърне глобуса, за да види добре този континент.
Щракна върху съобщението за приетия код, за да продължи нататък. Отвори се нов екран с прости инструкции. Джейсън ги изпълни дословно и накрая се появи мигащ червен бутон с надпис ДЕТОНАЦИЯ.
Джейсън се дръпна назад и даде знак на Стела да заеме мястото му.
— Ти трябва да го направиш.
Тя кимна, протегна ръка и натисна бутона.
18:28
Когато светът се разтърси, Грей стоеше върху транспортьора. Разнесе се страховит гръм. Той погледна назад към далечната станция — после нагоре към Задния изход.
„Браво на теб, хлапе!“
За всеки случай вдигна на рамо импровизирания шумозаглушител — макар и малка, имаше вероятност противобункерните бомби да не са си свършили работата.
Обърна дългата тръба, прицели се в далечното сияние на акустичното оръдие — и дръпна спусъка.
Реактивният снаряд излетя от цевта и се понесе през почти опустелия Колизей. Целта изчезна в огнено кълбо. Екотът заглъхна бързо.
Грей затвори очи, за да се наслади на момента.
Най-сетне тишината се бе завърнала в Ада.
33.
30 април, 14:29
Рорайма, Бразилия
Джена стоеше със скръстени ръце под едно махагоново дърво. Бе им отнело много време да се върнат по пътя, който бяха минали с Йори през зеления балдахин. Успя да се ориентира по познатото бръмчене от гнездото на осите, които бяха убили горката птичка.
Кътър докосна рамото ѝ и я дръпна настрани.
— Пазете се.
От клоните скочиха двама местни. Единият носеше мачете, а другият нещо, увито в одеяло.
— По-бързо — каза тя.
Местният постави одеялото на земята и го разви. Вътре беше малкият ленивец, все още оплетен в бодливата лиана.
„Още ли е живо?“
Джена понечи да махне лианата, но Кътър избута ръката ѝ и каза:
— Гледайте.
Взе остена и докосна отрязания край на лианата. От шока тя се сви, после се отпусна и прибра тръните в зелената си плът. С върха на остена Кътър освободи малкото.
Джена клекна до него и сложи длан на гърдите му. Усети ударите на сърцето. Гръдният кош се издигаше и спускаше едва-едва. По цялото тяло имаше малки дупчици, от които се процеждаше кръв.
— Йори… каза отрова — с надебелял език рече тя, мъчеше се да намери думите в мъглата на съзнанието си.
— Мегатериите са яки. Създадох ги такива. Затова ги направих всеядни вместо вегетарианци. Така имат по-богат избор на хранителни източници. — Кътър кимна към малкото. — Освен това са по-издръжливи на отровата на тази лиана. Лека-полека са се приспособили към нея.
Джена се наведе и взе малкото. Беше по-тежко, отколкото можеше да се очаква от размерите му — тежеше поне двайсет килограма. Гушна го като бебе. Чу отново онова тихо скимтене, муцуната му докосна шията ѝ и то сякаш въздъхна успокоено.