Направиха сватбата по залез-слънце на огромна, чудесно осветена поляна с безброй цветя, включително любимите хризантеми на жена му, с тъмночервени цветчета, поръбени със златно. Хотелът дори пое сметката — малко благодаря за онова, което бяха направили, за да спасят долината и района. Щедрото предложение беше направено, защото туризмът още не се беше възстановил.
„Биотероризъм и атомни бомби…“
Щеше да мине време, за да се освободят от тази репутация, но пък така стана по-лесно да уредят в последния момент сватбата. Изчакаха, докато Джош се възстанови достатъчно, за да може да дойде, оборудван с най-новата протеза на АИОП. Двамата с Монк разговаряха надълго и нашироко по време на вечерята. Братът на Лиза се оказа забележително издръжлив предвид обстоятелствата, дори възнамеряваше отново да тръгне по планините и да се изправи пред нови предизвикателства.
Последната причина да изберат това място беше близостта с района на езерото Моно, който още се прочистваше. Лиза продължаваше да работи с вирусолога Едмънд Дент. Пейнтър, от своя страна, използва възможността да прекара известно време далеч от офиса с нея. Кат успяваше да се справи с ежедневните неща — с изключение на този уикенд.
Двамата с Монк се бяха оттеглили малко след вечеря с двете момичета на ръце, тъй като полетът им беше рано сутринта. Докато ги нямаше, Грей удържаше фронта във Вашингтон — имаше лични причини да стои близо до дома.
Някои други гости обаче…
Ковалски дойде, при тях, преметнал сакото си през ръка и разкопчал горните две копчета на ризата си. Пафкаше пура.
— Мисля, че пушенето тук не е позволено — предупреди го Лиза.
Ковалски извади пурата от устата си и я изгледа.
— Стига де, кубинска е. По-официално от това здраве му кажи.
Джена мина зад него с Нико на повод.
— Трябва да свърша една работа навън! — каза тя и се насочи към паркинга. — Или поне Нико трябва.
Подобно на Джош, сибирското хъски се беше възстановило напълно и дори се беше сдобило с медал за действията си.
Ковалски се намръщи след тях и поклати глава.
— Първо Каин, а сега и това куче. В скоро време Сигма ще трябва да си направи кучкарник. — Посочи Пейнтър с пурата. — И да се разберем — няма да им чистя.
— Дадено.
Ковалски кимна и се отдалечи в облак тютюнев дим.
Пейнтър въздъхна и подаде ръка на Лиза.
— Ще се оттегляме ли?
— Разбира се. — Тя постави длан върху неговата. — Но нали не очакваш да спим?
Пейнтър я придърпа към себе си и я целуна продължително, като спря само за момент да каже:
— Кой ще ти спи? Нали трябва да правим деца.
30 май, 06:36
Лий Вининг, Калифорния
Джена пътуваше по шосе 395 през центъра на градчето в новия си „Форд Ф-150“, прясно украсен със звездата на калифорнийските паркови рейнджъри. След всичко, което се бе случило, колата ѝ бе специално отпусната от управлението. Дори купето още миришеше на ново.
„Не че ще остане дълго в това състояние.“
Нико дишаше в ухото ѝ от задната седалка. При други обстоятелства щеше да го скастри, но вместо това се пресегна и го потупа по муцуната. Макар да се беше възстановил физически, Джена долавяше малките признаци на посттравматичния стрес. Вървеше плътно до нея и не беше така готов да се хвърля нанякъде, но постепенно се възстановяваше и това.
„Също като мен.“
Още си спомняше усещането как се отнася, как мъглата се сгъстява и я изпълва, за да изтласка всичко друго.
Потръпна. Беше открила, че непрекъснато се проверява. Ако забравеше ключовете си, това признак на остатъчни поражения ли беше? А ако се запънеше на някоя дума или не можеше да се сети адрес или телефонен номер? Това само по себе си беше смущаващо.
Затова беше започнала да става по зазоряване. Открай време обичаше сутрините край езерото. Слънцето оцветяваше огледалните води във всевъзможни нюанси, които се меняха с всеки сезон. Улиците бяха почти пусти. Дори да беше в разгара на сезона, градът тепърва щеше да започва да се буди с прозевки и протягания.
Тишината на утрото винаги ѝ даваше време да мисли, да се обърне към себе си. И точно сега това ѝ бе нужно повече от всичко друго.
Но утрините вече означаваха и още нещо.
Тя вдигна радиостанцията.
— Бил, ще отскоча да напълня резервоара.
— Разбрано.
Тя спря под жълтата табела на ресторант „Найсли“ и слезе, следвана от Нико. Звънчето над вратата звънна, когато влезе. Застаналата зад тезгяха Барбара ѝ подаде вече готовото кафе (най-доброто в града) и метна една кучешка бисквита на Нико, който я улови във въздуха — умение, усъвършенствано през годините.
Но сега рутината на Джена беше различна.