— Ако сте прав за частното финансиране на работата на доктор Хес — каза той, — възможно ли е да става дума за някакъв вид корпоративен саботаж?
— Не мога да кажа, но се съмнявам. Корпоративно финансираното му изследване беше доста алтруистично. Наричаше се проект „Неогенезис“.
— И каква е била целта му? — попита Кат.
— Доста висока. Доктор Хес смяташе, че може да забави или да спре растящия брой на измирания на планетата и по-конкретно онези, причинени от човешката дейност. Най-вече замърсяването и ефектите от климатичните промени. Слушах една негова научнопопулярна лекция, в която твърдеше, че Земята се намира в разгара на шесто масово измиране, което спокойно може да съперничи на онзи удар от астероид, убил динозаврите. Помня как каза, че повишаването на глобалната температура само с два градуса моментално ще заличи милиони видове.
Кат се намръщи.
— И как е смятал да предотврати това?
Рафи се огледа изненадано, сякаш отговорът бе очевиден.
— Той смята, че е открил начин да избегнем тази участ.
— С проекта „Неогенезис“ ли? — попита Кат.
Сега Грей разбра значението на името.
Нов генезис.
Погледна все още изпълнения с пушек екран. Целта наистина си заслужаваше, но в същото време високомерието на онзи човек вероятно бе струвало живота на трийсет мъже и жени. И Грей имаше лошото предчувствие, че това съвсем не е свършило.
Колко още щяха да умрат?
4.
27 април, 20:35
Езерото Моно, Калифорния
„Не мога да издържа още много“.
Джена лежеше по корем под един ръждясал стар трактор. Ясно виждаше хеликоптера, кацнал на поляната. Направи серия снимки с телефона си. Не смееше да използва камерата, за да не я забележат. Трябваше да напрегне цялото си търпение и уменията да остава незабележима, за да изпълзи от плевнята до това жалко скривалище.
Проточи шия да проследи широкоплещестия мъж, който обикаляше дървените постройки. Огнепръскачката му ревеше и изстрелваше ослепителна триметрова струя. Гигантът подпали тревата, храстите и най-близките постройки и превърна върха на хълма в същински пейзаж от ада. Високо вдигналият се пушек много добре ѝ припомни отровното море, което я беше заклещило тук.
Може би нямаше да успее да се измъкне, но това не означаваше, че не може да остави нещо след себе си, някаква следа за съдбата си, за случилото се тук.
Избърса потта от челото си. Беше направила всичко възможно да снима колкото се може по-ясно хеликоптера и въоръжените мъже. Някой може би щеше да успее да идентифицира машината или да разпознае малкото лица, които бе успяла да запечата. С помощта на увеличението бе заснела в близък план гиганта с огнепръскачката. Лицето му бе бронзово — може би беше латиноамериканец. Косата му под военното кепе бе черна, имаше и характерен лилав белег, минаващ през брадичката му.
„Какъвто е грозник, несъмнено фигурира в някоя база данни.“
Беше направила всичко по силите си. Обърна се и погледна блестящите очи, които отразяваха светлината на пламъците. Нико дишаше тежко до нея с изплезен език. Джена прокара длан от главата до хълбока му. Мускулите му потрепваха от напрежение, беше готов да побегне, но тя трябваше да поиска от него още нещо.
Закрепи калъфа на мобилния си телефон за кожения му нашийник, после хвана муцуната му и го погледна право в очите.
— Нико, стой. На място.
И за да подсили командата, вдигна ръка, сви я в юмрук и повтори:
— На място.
Той спря да диша тежко и изскимтя тихичко.
— Знам, но трябва да останеш тук.
Потърка го окуражително по бузите. Той притисна глава в дланта ѝ, сякаш я молеше да не излиза.
„Бъди моето голямо храбро момче. Само още веднъж, става ли?“
Отдръпна се. Нико унило сведе глава и отпусна брадичка върху лапите си. Нито за миг не откъсна поглед от нея. Беше неин спътник от първия ѝ ден като рейнджър. Току-що бе завършила школата, където бе минала през курс за издирване и спасяване. Бяха израснали заедно професионално и личностно, бяха станали партньори и приятели. Беше до нея, когато майка ѝ почина от рак на гърдата преди година и половина.
При спомена за онази дълга и брутална битка сърцето ѝ се сви. Тя съсипа баща ѝ и го бе превърнала в бледа сянка на някогашния мъж, изгубен в мъка и вина, че продължава да живее. Смъртта бе станала пропаст, която и двамата не можеха да преминат. Джена тайно си беше направила тест за предразположеност към заболяването, който потвърди, че носи един от двата генетични маркера, показващи повишен риск от рак на гърдата. Все още не можеше да приеме напълно тази информация и не бе споделила резултатите с баща си.