Ако трябваше да предположи произхода на екипа, би поставил знамето някъде в Южна Америка. Колумбия или може би Парагвай. Това заключение беше може би повлияно от външния вид на щурмовия екип. Бяха несъмнено паравоенна организация, всички от една националност. Всички бяха дребни, с кръгли лица и тесни очи, с кожа като тъмна мока, покрита с лунички. Единственото изключение бе лидерът им. Той беше почти два и десет, истински гигант за всяка една нация.
От разговора Кендъл бе почти сигурен, че се казва Матео. Пилотът пък се казваше Хорхе.
Сякаш привлечен от мислите му, мъжът с белега се обърна към него и вдигна нож. Уплашен от жеста, Кендъл се дръпна, но мъжът го сграбчи грубо за рамото и го обърна, за да среже пластмасовите белезници на китките му.
Кендъл с облекчение разтърка протритата си кожа и се намръщи от болката. Помисли си дали да не се хвърли към автомата на седалката, но знаеше колко бързо може да се движи човекът срещу него. Всеки подобен опит щеше само да му осигури нов удар по главата, а тя още го болеше от близката среща с приклада — урок, който бе научил добре.
Пилотът се пресегна назад и даде на Матео мобилен телефон. Той пък го подаде на Кендъл.
— Слушай. И прави каквото ти се каже.
Кендъл видя, че връзката вече е установена. На екрана пишеше НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.
Вдигна телефона до ухото си.
— Ало? — каза и се намрази заради несигурния си глас.
— А, доктор Хес. Крайно време беше да разговаряме отново.
Кръвта на Кендъл се смрази.
„Не може да бъде.“
Въпреки това позна гласа. Плътният тенор и британският акцент не можеха да се сбъркат. Кендъл нямаше съмнение, че именно мъжът от другата страна на линията стои зад атаката.
Преглътна с мъка, когато разбра, че нещата са хилядократно по-лоши, отколкото бе подозирал. Не можеше да си затвори очите за истината, колкото и невъзможна да изглеждаше тя.
„Отвлечен съм от мъртвец.“
20:55
Джена клечеше зад тезгяха на магазина в центъра на засилващата се огнена буря. В стените непрекъснато се появяваха нови дупки. Прахта изпълваше всичко. Все по-засилващото се трещене заплашваше да я оглуши. Единственото, което я спасяваше, бяха дебелите дъски на тезгяха, но дори това прикритие нямаше да издържи още дълго на подобна стрелба.
И тогава към гърмежите се прибави нов звук.
Тежко боботене.
Помисли си, че хеликоптерът се връща, за да измъкне отряда. Но миг по-късно откъм най-силната стрелба се разнесе силен гръм. Джена усети ударната вълна като юмрук в гърдите си.
Последва втори взрив отдясно.
Замаяна, тя се надигна. Пороят куршуми през предната стена внезапно бе спрял, но не и самата стрелба. Всъщност бе станала дори по-ожесточена — но не беше насочена към нея.
Объркана, тя се изправи.
„Какво…“
Някаква тъмна фигура скочи право пред нея. Ръка сграбчи цевта на автомата и рязко го дръпна. Беше мъжът, когото бе повалила с тазера. Явно само го беше зашеметила. В отчаяното си положение не беше проверила какво е станало с него.
Той замахна с кама към гърлото ѝ.
Джена се извъртя в последния миг, но острието поряза ключицата ѝ. Инерцията от замахването понесе тялото на мъжа през тезгяха. Джена измъкна тазера от кобура, опря го в окото му и дръпна спусъка. От последния заряд главата на противника ѝ отлетя назад.
Той се просна безжизнено върху тезгяха.
Заредена от прилива на адреналин, Джена се метна от другата страна, взе автомата и се запрепъва към изхода. Стрелбата отвън вече бе стихнала до отделни откоси, но дори те замлъкнаха, докато стигне до прага.
Остана единствено трясъкът на ротори.
Тя погледна нагоре към забуленото в дим небе.
От нощта се спускаха фигури.
Парашутисти.
Спускаха се към огньовете долу. Уреди за нощно виждане скриваха лицата им; в ръцете им имаше автомати. Джена видя как един парашутист стреля към една къща и отдолу се чу вик. След миг се появи военен хеликоптер и се спусна към поляната.
Лесно беше да се сети откъде идва спасителният отряд. Морските пехотинци имаха тренировъчен център само на петдесет километра от езерото Моно. Явно бяха вдигнати по тревога веднага след сигнала от базата. Последните смразяващи думи несъмнено бяха предизвикали бърза реакция.
Убийте ни… убийте ни всички!
Но как бяха успели да я открият толкова бързо? Заради пожара ли?
После се сети за по-вероятната причина. Представи си зарязания пикап и предпазната възглавница. Катастрофата бе задействала автоматично джипиес сигнала за тревога. Бил Хауард явно го бе уловил след като последният ѝ опит да се свърже с него бе пропаднал. Познаваше го и знаеше, че незабавно е изпратил сигнал за бедствие с последното ѝ известно местонахождение.