Заля я облекчение, но си спомни и гърчещата се фигура на единия от ловците. Парашутистите се спускаха право към надигащия се отровен облак. Трябваше да ги предупреди за опасността!
Без да мисли за евентуалните останали противници, Джена заряза скривалището си и изтича на открито. Замаха на най-близкия парашутист и се сви, когато оръжието му се насочи към нея.
— Аз съм от парковите рейнджъри! — извика му тя.
Оръжието остана насочено към нея, докато парашутистът не се приземи. С едната си ръка освободи парашута и остави на вятъра да го отнесе. Други също се спуснаха навсякъде по хълма и в градчето, готови да прочистят останките.
— Джена Бек? — извика морският пехотинец, когато стигна до нея. Представляваше застрашителна гледка с уредите за нощно виждане на очите си.
Тя потръпна, но не от страх.
— Тук е опасно!
— Знаем. — Той сграбчи ръката ѝ. — Трябва да ви качим на хеликоптера и да ви откараме на безопасно място. Но трябва да побързаме. Вятърът от перките няма да задържи дълго газа.
— Но…
Втори морски пехотинец дойде при тях и хвана другата ѝ ръка, като стисна болезнено драскотината от куршума, и двамата бързо я помъкнаха към чакащия хеликоптер.
— Чакайте — каза тя и се задърпа.
Не ѝ обърнаха внимание.
Отляво се чу вик. Един от враговете се надигна с пистолет в ръка. Джена го позна — беше мъжът, когото бе улучила в крака. Морските пехотинци вдигнаха автомати, но не стреляха незабавно: един от тях се хвърли към него явно с намерението да го вземе за пленник.
Но мъжът опря пистолета в главата си и дръпна спусъка.
Отвратена, Джена извърна поглед.
Явно членовете на щурмовия отряд имаха заповед да не попадат в плен. Непоколебимото им чувство за дълг отново я порази. Които и да бяха, следваха целта си докрай.
Двамата морски пехотинци направо я влачеха — пръстите на краката ѝ едва докосваха земята. Стигнаха до големия транспортен хеликоптер, чиито мощни ротори вдигаха виелица от пръст и прах.
„Не!“
Опита се да забие пети в земята. Не успя и изрита към парашутиста отляво. Успя да го перне по коляното. Изненадан, той залитна и я пусна.
Джена се обърна към градчето призрак, вдигна ръка и пъхна два пръста в устата си. Изсвири рязко и силно.
— Нямаме никакво време — каза войникът, който я държеше.
Другарят му пак я хвана и двамата я помъкнаха към хеликоптера. Другите осем пехотинци ги настигнаха тичешком.
— Не! Чакайте! — викна Джена. — Само още няколко секунди!
— Нямаме няколко секунди.
Вдигнаха я и я натикаха вътре. Останалите от спасителния отряд се качиха след нея. Насред суматохата Джена се бе вкопчила в дръжката при отворената врата, загледана към края на поляната и градчето.
„Хайде, Нико!“
Нямаше изглед към трактора, където го беше оставила. Жив ли бе още? Спомни си оглушителните гърмежи, които оповестиха пристигането на морските пехотинци. Сигурно бяха изстреляли снаряди, за да накарат противника да поомекне. Един от тях бе паднал близо до мястото, на което се намираше ръждясалият трактор.
Дали в опита си да спаси Нико не го беше убила?
Двигателите зареваха по-силно. Колелата се отделиха от земята.
И тогава тя забеляза движение — нещо се носеше през храсталака от края на градчето призрак.
Нико!
Свирна му отново. Той се понесе по-бързо към издигащия се хеликоптер, но машината вече бе на метри над земята. Твърдо решена да не го изостави, Джена скочи през отворената врата и падна тежко на земята.
Отгоре се разнесоха гневни викове.
В следващия миг Нико скочи в обятията ѝ, събори я по задник и задиша в лицето ѝ. Тя го прегърна, готова да посрещне онова, което предстоеше — стига да го направят заедно.
И тогава нечии ръце я грабнаха отзад и я помъкнаха нагоре. Хеликоптерът се бе спуснал достатъчно ниско, за да я приберат, без колелата му дори да докоснат земята.
Докато я прибираха в кабината, Джена държеше здраво Нико. Падна по гръб, а хъскито се оказа отгоре ѝ.
Вратата се затръшна на сантиметър от петите ѝ.
Морският пехотинец, който я бе издърпал, се наведе над нея. Беше свалил прибора за нощно виждане и тя видя младо сурово лице с тъмна четина. Очакваше да я скастри жестоко за глупавата ѝ постъпка.
Вместо това той я тупна по рамото и ѝ помогна да седне.
— Аз съм Дрейк. Не бяхме предупредени за кучето — каза с извинителен тон. — Морските пехотинци никога не изоставят войник. Дори да е четирикрак.
— Благодаря — отвърна тя.
Той сви рамене и ѝ помогна да седне в една седалка, после почеса Нико по врата.