Нико я наблюдаваше. Беше се проснал на пода и погледът му я следеше, докато тя крачеше от единия край на стаята до другия. До него имаше купа вода и опразнена чиния. На едно от бюрата имаше поднос с увит в целофан сандвич и кутия мляко. Джена не обръщаше внимание на храната — все още нямаше абсолютно никакъв апетит.
Погледна си часовника.
„Колко смятат да ме държат тук?“
Морският пехотинец, който я беше спасил — сержант Самюъл Дрейк, — ѝ бе казал, че ще бъде разпитана от човек от Вашингтон. Беше минало повече от час, откакто я бяха докарали тук.
„Къде е този тип, по дяволите?“
Командирът на базата бе наминал да я види и зададе няколко въпроса, но тя категорично отказа да говори. Щеше да разкаже историята си само веднъж, при това само след като получи някои отговори.
Прещракване привлече вниманието ѝ към вратата.
„Най-после.“
Тя отстъпи няколко крачки и скръсти ръце, готова за сблъсък. Вратата се отвори, но на прага не стоеше човекът, когото очакваше. Влезе сержант Дрейк. Изглеждаше освежен, тъмнокафявата му коса бе мокра и сресана назад. Носеше широк панталон в цвят каки и подобна тениска, която прилепваше плътно по гърдите и разкриваше мускулестите му ръце.
Макар да се бе настроила да посрещне враждебно неканения гост, Джена откри, че отпуска ръце и че даже се радва да види младия мъж.
Дрейк ѝ се усмихна, което изобщо не подобри положението.
— Нося ти подарък от твой приятел — каза той. Дълбокият му басов глас звучеше по-топло отпреди, не бе рязък и заповеднически. — Надявам се, че може да решиш да го споделиш.
Вдигна ръка и ѝ подаде кафяв хартиен плик, леко влажен отдолу.
— Какво е това? — Тя пристъпи напред и я лъхна познат аромат.
„Не може да бъде!“
— Ребърца от „Боди Майк Барбекю“ — потвърди Дрейк. — Със салата от зеле и пържени картофки.
— Ама как…?
Той ѝ се ухили и съвършените му зъби лъснаха.
— Наши хора непрекъснато летят до езерото Моно и обратно, за да координират евакуацията. Твой приятел решил да ти прати нещо от Лий Вининг преди градчето да бъде евакуирано. Решил, че може да си гладна след цялото това вълнение.
Само един човек знаеше къде се намира.
Усмихна се за първи път от цяла вечност, както ѝ се стори.
— Бил! Ако беше тук, щях да го нацелувам!
Очите на Дрейк проблеснаха дяволито.
— Ако искаш, мога да му предам целувките?
— Какво ще кажеш просто да си поделим картофките? — Тя тръгна към едно бюро.
— Ами ребърцата?
— Не. Те са си само за мен.
Седнаха един срещу друг на едно бюро. Джена бързо откри, че апетитът ѝ се връща.
Беше се справила с половината ребърца, а Нико бе опрял глава на коляното ѝ и я гледаше с надежда, когато вратата се отвори отново.
Влезе цяла група непознати. Явно това бяха хората от Вашингтон. Макар да ги бе чакала толкова дълго, на Джена ѝ се прииска да бяха дошли по-късно.
Избърса мазните си пръсти.
Дрейк бързо скочи и застана мирно — командирът на базата също беше дошъл.
— Свободно, Дрейк. — Командирът, полковник Бозман, беше към шейсетте, със сребриста коса като орела над разноцветните ленти на ризата му с цвят каки. Погледът му се спря върху недоядената храна. — Не исках да ви прекъсвам, госпожице Бек, но това е директор Пейнтър Кроу от АИОП. Той има някои въпроси към вас, преди да ви върнем при колегите ви рейнджъри.
Двамата спътници на мъжа също бяха представени. Несъмнено бяха роднини, най-вероятно брат и сестра, може би дори близнаци, но Джена съсредоточи вниманието си върху мъжа начело — Кроу. Беше чернокос, с един-единствен снежнобял кичур, прибран зад ухото. Цветът на кожата му несъмнено говореше за индианска жилка, но пронизващите му сини очи намекваха и за европейска кръв. На Джена ѝ се искаше да му се озъби, но нещо в него я накара да притихне. Може би намекът за дружелюбна усмивка или интелигентният блясък в очите му. Човекът определено не беше досаден бюрократ или високомерен агент от някоя служба.
Въпреки това откри, че ръката ѝ докосва телефона в джоба ѝ.
„Искам отговори.“
Кроу се обърна към полковника.
— Можем ли да останем насаме?
— Разбира се. — Бозман даде знак на Дрейк. — Да ги оставим.
Дрейк го последва навън, но не и преди да чукне юмрук в юмрука на русокосия мъж, който стоеше до вратата.
— Радвам се да те видя, Джош.
— Иска ми се да беше при по-добри обстоятелства.
— И на мен. — Младият мъж се ухили широко. — Но затова ни плащат големите мангизи, нали така?
След като двамата морски пехотинци излязоха и вратата се затвори, Кроу отново обърна пронизителните си очи към Джена.
— Госпожице Бек, натрупало ви се е доста, но се надявам да ми дадете някаква допълнителна информация за случилото се тази вечер. Разкажете ми какво стана, колкото се може по-подробно. Особено съм любопитен за хората, които са ви атакували на хълма.