Той представляваше груба карта върху избелена тюленова кожа, карта, изобразяваща бреговата линия на континента на юг. Това само по себе си бе достатъчно интригуващо, но разказите, които вървяха с подаръка, засилиха интереса им още повече.
Един от местните, който бе покръстен като Джеми Бътън, обясни историята на народа яган. Твърдеше, че племената им живеели по островите на архипелага от повече от седем хиляди години — изумително дълъг период, че да бъде верен. Нещо повече, Джеми възхваляваше уменията на народа си като мореплаватели, което не предизвика чак такова недоверие — Чарлз наистина бе видял някои от по-големите им съдове в залива. Макар и груби, те очевидно бяха годни за плаване в открито море.
Джеми обясни, че картата била кулминацията от хилядите години изследване на огромния континент на юг, предавала се от поколение на поколение, била доуточнявана и прерисувана през вековете с трупането на нови знания за загадъчната земя. Освен това разказа легенди за изгубения континент, за огромни зверове и странни съкровища, за планини от огън и безкрайни заледени полета.
В момента в главата на Чарлз отекваше най-изумителното твърдение. Записа думите в дневника си, като чуваше гласа на Джеми в главата си: „Предците ни казват, че в отдавна отминали времена леда го нямало в долините и по планините. Растели високи гори и дивечът бил в изобилие, но в тъмното се спотайвали и демони, готови да изядат сърцата на непредпазливите…“
От палубата горе долетя силен писък, от което перото на Чарлз се отплесна и остави драсканици по страницата. Той сподави надигналата се ругатня, но нямаше как да обърка ужаса и болката в пронизителния вик.
Явно и последният от екипажа се беше върнал от онзи страшен бряг.
Заряза дневника и перото, втурна се към вратата и изтича по късия коридор към хаоса на палубата.
— Внимавайте с него! — изрева Фицрой. Капитанът стоеше на релинга на десния борд с разкопчан шинел и зачервени бузи над черната, покрита със скреж брада.
Чарлз стъпи на палубата и примижа от яркото сияние на слънцето — в южното полукълбо лятото беше в разгара си, но въпреки това лютият студ захапа носа му и напълни дробовете му. Ледена мъгла тегнеше над черните води около хвърлилия котва кораб, по такелажа и парапетите се беше образувал скреж. Облачета уплашена бяла пара се издигаха от устите на моряците, които се трудеха да изпълнят заповедта на капитана.
Чарлз се втурна да им помогне да изтеглят човека от спасителната лодка. Раненият беше увит от глава до пети в корабно платно и го качваха с въжета. Стенеше. Чарлз помогна да го вдигнат през парапета и да го положат на палубата.
Беше Робърт Ренсфри, боцманът.
Фицрой изкрещя да доведат корабния лекар, но той беше долу и се грижеше за двамата мъже от първото слизане на брега. Едва ли щяха да доживеят до следващия изгрев с такива страховити рани.
„Ами този нещастник?“
Чарлз коленичи до ранения мъж. Други също се качиха от лодката. Последен бе Джеми Бътън, който изглеждаше пребледнял и гневен едновременно. Беше се опитал да ги предупреди да не идват тук, но страховете му бяха пренебрегнати като суеверия на дивак.
— Готово ли е? — попита Фицрой помощника си, докато помагаше на Джеми да се качи на борда.
— Да, капитане. И трите бурета барут. Оставихме ги при входа.
— Браво на теб. След като качите лодката, обърнете „Бигъл“. Пригответе оръдията на левия борд. — Фицрой погледна разтревожено ранения, до когото бе коленичил Чарлз. — Къде е проклетият Байноу?
Сякаш призован от ругатнята, мършавият корабен лекар Бенджамин Байноу се появи от трюма и се втурна към тях. Беше оплескан с кръв чак до лактите, престилката му също бе изпоцапана.
Чарлз забеляза безмълвната размяна на погледи между капитана и лекаря. Хирургът поклати глава.
Другите двама явно бяха умрели.
Чарлз стана и се дръпна, за да направи място.
— Отвийте го — нареди Байноу. — Искам да видя раните му.
Чарлз отстъпи към релинга и застана до Фицрой. Капитанът стоеше мълчаливо и гледаше сушата през далекогледа си. После го подаде на Чарлз.
Той го взе и го фокусира към близкия бряг. Стени от син лед се издигаха над тесния залив, в който бяха хвърлили котва. Там, където ледът бе най-дебел, брегът бе скрит от мъгла, но не от същата ледена мъгла, която се стелеше над водата и обгръщаше айсбергите наоколо, а серни пари, полъх от царството на Хадес, издигащи се от земя, която бе колкото чудна, толкова и чудовищна.
Порив на вятъра за момент разпръсна мъглата и разкри кървав водопад, спускащ се по отвесния лед. Течеше на алени поточета и потоци, сякаш бликнали от призрачните дълбини под замръзналата повърхност.