„Подобно изследване ни позволява да разберем по-добре какво може да представлява животът на други светове“ — обясни той.
Но въпреки обясненията тя беше усетила, че той спестява нещо. Видя го на лицето му — предпазливост и вълнение.
Но пък, от друга страна, това не бе първият секретен военен обект около езерото Моно. По време на Студената война правителството бе създало в района няколко отдалечени обекта за изпитание на оръжия и различни изследователски проекти. Дори най-прочутият плаж на езерото — Нейви Бийч — бе кръстен на военен обект, съществувал някога там.
„Така че какво толкова е още една секретна лаборатория?“
След още няколко минути здраво друсане Джена видя оградата и фаровете осветиха избледнял крайпътен знак, надупчен от куршуми:
Обикновено тук пътят се блокираше от портал, но сега той зееше отворен. Обхваната от подозрения, Джена намали и спря на самата граница. Слънцето вече беше потънало зад хълмовете и над поляните се бе спуснал гъст здрач.
— Какво мислиш, Нико? Щом вратата е отворена, влизането не е забранено, нали?
Нико наклони глава настрани и вирна въпросително уши.
Тя взе радиостанцията и се свърза с диспечера.
— Бил, стигнах до портала на базата.
— Някакви признаци за проблеми?
— Оттук не мога да кажа. Освен че някой е оставил портала отворен. Какво да правя?
— Докато пътуваше, направих няколко опита да се свържа нагоре по веригата на военното командване. Още не са ми отговорили.
— Значи аз трябва да решавам.
— Извън юрисдикцията ни е да…
— Съжалявам. — Тя натисна няколко пъти бутона. — Не те чувам, Бил, връзката се разпада.
Изключи и закачи радиостанцията на кукичката.
— Просто… бихме целия път дотук, нали, Нико?
„Така че да видим защо е цялата суматоха.“
Настъпи газта и продължи към няколкото осветени сгради в подножието на потънал в сенки хълм. Малкият обект като че ли се състоеше от няколко бараки „Куонсет“ и набързо построени бетонни бункери. Доколкото можеше да се съди по броя на сателитните чинии и антените по покривите, Джена реши, че постройките са само върхът на подземна пирамида.
Нико изръмжа и след миг до ушите ѝ достигна глухо боботене.
Джена наби спирачки и инстинктивно изключи фаровете — уважаваше интуицията си толкова, колкото и усета на кучето.
Зад една от бараките се появи малък черен хеликоптер и се издигна достатъчно високо, за да улови последните лъчи на залязващото слънце. Джена затаи дъх. Надяваше се, че блясъкът на слънцето и сенките под хълма са я запазили скрита. Онова, което я накара да настръхне, бе липсата на отличителни знаци върху машината. С източената си хищническа черна форма определено не приличаше на военна.
Хеликоптерът се завъртя, понесе се над хълмовете и изчезна. Джена бавно издиша.
Изпращяването на радиото я накара да подскочи. Тя грабна слушалката.
— Джена! — Бил звучеше като обезумял. — Връщаш ли се?
Тя въздъхна.
— Още не. Реших да се помотая при входа и да видя дали някой няма да се появи да каже здрасти.
Лъжеше, но по-добре лъжа, отколкото истината.
— Веднага се разкарай оттам!
— Защо?
— Получих ново обаждане, предадено през военните. Било е излъчено от някой на място. Слушай. — След кратка пауза се разнесе женски глас. Паниката и тревогата си личаха ясно. — „Тук сиера, виктор, уиски. Има изтичане. Задействани предпазни механизми. Независимо от резултата: убийте ни… убийте ни всички!“
Джена впери поглед в групата постройки… и изведнъж целият връх на хълма избухна в облак от огън и дим. Земята под нея се разтърси жестоко и пикапът подскочи.
„Боже мой…“
Преглътна с мъка, пое си дъх, превключи на задна и настъпи газта до дупка. Колата полетя назад.
Стена от пушек се носеше към нея.
Дори в това отчаяно положение знаеше, че не бива да позволи на облака да стига до нея. Спомни си всички онези овце, избити край Дъгуей. Опасенията ѝ се потвърдиха миг по-късно, когато един заек изхвърча от облака, направи два скока, падна и се загърчи.
— Дръж се, Нико!
Не можеше да набере достатъчно скорост на задна, така че рязко завъртя волана, обърна с поднасяне, от което изпод гумите се разхвърча чакъл, настъпи газта и излетя през отворения портал. Гледаше в огледалото как облакът я преследва.
Нещо черно се блъсна в капака на колата и тя ахна.
„Гарван.“
Черните криле потръпваха, докато птицата падаше настрани.
Още птици заваляха в храстите от двете страни на пътя, падаха мъртви от небето.